— Така е — потвърди Екюър, — но има известна разлика. Роботите не отиват на сляпо. Те знаят накъде са се отправили. Местата за посещение се избират много внимателно.
Мери се бе укротила. Успокоителното вече бе започнало да действа.
— Скоро ще бъде съвсем добре — каза Тенисън. — Най-лошото вече отмина. Когато се събуди, ще си спомня някои от събитията, ала най-бурните сцени ще бъдат притъпени. Засега се нуждае единствено от почивка. Хубаво ще бъде, ако по-късно съумее да се прехвърли към някое друго място. Би ли било възможно това? Не бива да рискуваме, не трябва да й позволяваме отново да отива в Рая. Ако не сме съвсем сигурни, че тя няма да замине там, най-добре ще бъде изцяло да я отстраним от програмата. Обаче в този случай тя непрекъснато ще мисли за това. За предпочитане е да отиде някъде другаде. Новите изживявания ще засенчат настоящото. Има малка вероятност отново да попадне на нещо, действащо така травматизиращо, както Рая.
— Не зная — поклати глава Екюър. — Когато отново е способна да разсъждава логично, ще разговаряме с нея и ще обмислим всичко.
— Пациентите ме чакат — рече Тенисън. — Ще се отбия по-късно.
Имаше само двама пациенти. Когато приключи с тях, Тенисън не отиде веднага при Мери. Тя все още се намираше под въздействие на успокоителното и сестрата щеше да го повика, ако нещата не се развиваха както трябва.
Беше ранен следобед, денят бе хубав. Планините се извисяваха — мастилено сини на фона на лазурното небе. Поглеждайки натам, Тенисън знаеше къде би желал да бъде — на място, където би могъл да поседи сам за известно време и да помисли на спокойствие. През последните няколко дни, дори през последните няколко часа, се бяха случили толкова много неща, които трябваше да осмисли. Съвсем наблизо имаше един точно такъв оазис.
Градината беше пуста. Обикновено неколцина монаси се щураха безмълвно по пътеките, ала сега нямаше никой. Тенисън тръгна към пейката до розариума. Само една от розите беше разцъфтяла — бледожълт цвят, чиито венчелистчетата вече започваха да вехнат, готови да бъдат отнесени от вятъра, заедно със спомена за пищното им великолепие.
Тенисън седна на пейката и се загледа по посока на планините. Странно, помисли си той, че ме плениха толкова силно. Някой ден трябваше да напомни на Декър за неговото предложение и с новия си приятел щяха да направят експедиция сред тях. Макар че по всяка вероятност, каза си той, пътуване от няколко дни, каквото беше предложил Декър, нямаше да ги заведе далеч в планините, може би не по-далеч от подножията им.
Скоро, помисли си, трябва да се видя с Декър и да поговоря с него за Шептящия. Шептящия — какво глупаво име! И какво, за Бога, представляваше този шептящ? Нещо, което можеше да прониква в човешкото съзнание като шепот? Което можеше да се слива в едно цяло с него? Аз съм вътре в теб и мога да стана част от теб. Така ли бе казал Шептящия, зачуди се Тенисън. Или всичко това беше игра на въображението?
Опита се да отпъди нелепите мисли от съзнанието си. Действаха му доста объркващо. Щеше да научи повече след разговора си с Декър. Нямаше да спечели нищо, ако продължава да си блъска главата. Декър сигурно беше разбрал много неща за Шептящия досега.
По пътеката се разнесе шум от стъпки и Тенисън вдигна глава. До него стоеше градинарят.
— А, ето ви и вас — рече Тенисън.
— Че кой друг би могъл да бъде? — попита градинарят. — Кой има по-голямо право от мен да бъде тук? Тук е моето място. Или поне се приближава до представата за това.
— Аз не подлагах на съмнение правото ви да бъдете тук — отвърна Тенисън. — Ала ми се струва, че всеки път, когато дойда тук, се натъквам на вас.
— Градината е малка — заяви градинарят, ала не продължи, за да обясни точно какво има предвид.
— Кога отново ще цъфнат розите? — попита Тенисън. — Сега е останала само една.
— Но е красива. Не мислите ли, че е красива?
— Да, красива е — съгласи се Тенисън.
— С огромно съжаление научих, че Мери отново е болна.
— Да, тежко болна.
— До ушите ми стигна мълва, че отново е ходила в Рая.
— Не съм чувал такова нещо — излъга най-безсрамно Тенисън. — Само зная, че е болна.
По дяволите, каза си той, това въобще не влизаше в работата на градинаря.
28.
Когато тръгнали от земята, роботите взели със себе си мишки. Може би непреднамерено, но сега на планетата имаше мишки.