Работейки до късно през нощта, Джил видя някои от тях. Имаше още, които зърваше от време на време, ала първата й бе станала приятел. Тя идваше да я посещава в тихите самотни часове, надничаше иззад купища ленти и кристални кубове, меките й, кръгли ушички потрепваха, щръкнали да доловят и най-слабия звук, розовото й носле помръдваше, за да улови и най-недоловимата миризма. След като се убедеше, че няма никой, освен Джил, мишката се показваше, все още прибягвайки предпазливо, не съвсем сигурна, че е добре дошла и споделяше среднощната й закуска, хванала трошица хляб или сирене с предните си лапички, приседнала на задните и изпънала бялото си коремче. Впила малките си, светли, мраморни очи в жената, без да ги откъсва нито за миг, мишката гризеше трошицата.
Джил разговаряше с нея, приказваше й тихо, защото всеки по-силен тон би я уплашил. Малък беглец, нарече я Джил, малък беглец от Земята. Понякога, когато не беше прекалено заета с трошиците, мишката цвъртеше срещу нея — приятно, разговорно цвъртене, с което казваше на Джил, че я харесва.
Отначало потръпваше при мисълта за безредието, което мишките биха създали в библиотеката, но по-късно осъзна, че това не е библиотека в смисъла, какъвто тя си представяше. Безценните книги от Старата земя бяха подредени в стъклени шкафове, както и всички останали писмени документи. Лентите и кристалните кубове бяха заключени в метални хранилища. Дори и запасите хартия бяха съхранявани в метални контейнери. Тук имаше съвсем малко неща, до които мишките можеха да се доберат.
Те не бяха много, не повече от дузина, и с изключение на нейната приятелка, която идваше редовно да получи храната си, се появяваха само от време на време. След като приятелката, която все успяваше да отмъкне нещо, приключеше с обяда си, тя също изчезваше. Това озадачаваше Джил. Преди това мишката въобще не тичаше наоколо, не се движеше на зигзаг, за да изследва и търся някакъв път. Изяждаше трохичката, после се стрелваше нанякъде и Джил никога не успяваше да види къде точно отива. Отначало това не я притесняваше. Съвсем малко я интересуваше къде и защо се крие мишката. Ала с течение на времето, без каквато и да било логическа причина, изведнъж откри, че се чуди къде ли отива мишката, след като си изяде трохата и какъв път избира, за да се добере дотам. Понякога дори се ядосваше на себе си, че си губи времето, мислейки за такива неща. В края на краищата, какво значение имаше това? Дори и да намереше отговор на тези въпроси, какво щеше да спечели?
Отстрани този въпрос като несъществен, ала от време на време той все още я тормозеше. После, една нощ, съвсем случайно, успя да проследи къде отива мишката. Тя бе прекосила стаята между писалището и облицованата с ламперия стена и бе потънала в стената. Движеше се по права линия, подтичваше, изопнала опашка, като че следваше многократно използвана пътечка (макар че не съществуваше пътека, проправена от мишки), тичаше бързо, без да намалява скоростта си и когато достигна стената, не спря, а премина през нея.
Озадачена, Джил стана от писалището и без да отделя очи от мястото, където беше изчезнала мишката, прекоси стаята и стигна до него. Коленичи и прокара ръка по стената. Нямаше никаква миша дупка. Ламперията продължаваше до пода — но дали беше наистина така? Жената проследи с пръсти връзката между ламперията и пода и докато внимателно плъзгаше длан напред, един от пръстите й откри малък процеп — не по-голям от три сантиметра, ала вероятно достатъчно, за да се промуши през него мъничка мишка, стига да знаеше точно къде се намира мястото и стига да можеше да пропълзи през него.
— Малък дявол! — изрече гласно Джил.
Процепът продължаваше около шест сантиметра, току преди ламперията да докосне пода. Може би дъската на пода е хлътнала, рече си тя, така се е образувал този отвор. Промуши два пръста през пролуката и ги притисна към обратната страна на ламперията. Странно — помисли си Джил, — тук имаше нещо необяснимо, което не можеше да проумее. Беше приела, че дъската от пода е хлътнала, но когато прокара длан по пода, не откри подобен дефект.
Отново промуши пръстите си в процепа, притисна ги към обратната страна на ламперията и дръпна рязко. Със скърцане и стържене се отвори малка врата. Зад нея имаше празно място, килер. Върху закачалка на стената бе окачена пурпурна одежда дрехата на кардинал. От едната страна на одеждата бяха оставени чифт сандали. В единия ъгъл имаше кошче за боклук. Това беше всичко — одеждата, сандалите и кошчето. Целият килер миришеше на миши изпражнения.