Джил влезе вътре, взе кошчето, после затвори вратата.
Върна се на писалището си и започна да изследва съдържанието му. Смачкани на топки листове хартия го изпълваха почти догоре. Дъното беше мише леговище от изгризана, накъсана хартия — леговище, което вероятно е било използвано от много поколения мишки, като новите обитатели бяха разширявали размерите му.
Тя отдели неповредените или сравнително запазени листове хартия и ги натрупа на купчина върху писалището. Когато приключи и само мишето леговище остана в кошчето, тя се захвана да преглежда написаното, започвайки с онези най-отгоре на купчината.
Бяха най-обикновени банални писания, което я разочарова. Няколко листове бяха надраскани с математически изчисления, които не изглеждаха вълнуващи. Друг лист съдържаше списък на предстоящи задачи, повечето от които бяха задраскани, което вероятно означаваше, че са били изпълнени. Много страници бяха изпълнени с нахвърляни безразборно бележки, сега изглеждащи загадъчно, но по всяка вероятност на времето са били изпълнени със значение за онзи, който ги е писал. Един лист представляваше начало на писмо без дата, от което бяха написани само два реда — „Ваша Светлост, през последните няколко дни размислях по проблема, който подробно обсъждахме в градината, и накрая стигнах до следното решение…“ — тук писмото свършваше, листът беше смачкан на топка и захвърлен. Върху друг лист имаше заглавие — „Бележки, представени на вниманието на Негово Светейшество“ — ала останалата част от листа беше празна. Имаше загадъчен списък — 22 тона жито, 30 кубика хубаво, кораво дърво, подходящо да поддържа огъня дълго време, 74 килограма най-висококачествените картофи, 7 делви мед — тук списъкът свършваше. Имаше още листа и парчета хартия, чието съдържание може би бе интригуващо, ако човек разполагаше с време да разгадае тяхното предназначение и да възстанови обстоятелствата, при които са били написани — по-голямата част от тях вероятно нямаха никакво значение.
Въпреки баналното им съдържание, Джил прилежно ги подреждаше на купчини, като първоначално ги притискаше към твърдата повърхност на писалището и прокарваше длан по тях, за да изглади поне отчасти гънките, получени при смачкването на хартията. Някой ден, рече си тя, щеше да намери време да ги разгледа по-внимателно. Беше твърде възможно да намери ценен знак, който щеше да й помогне да разбере по-добре Ватикана. Както си мислеше за това, тя изведнъж застина, като ударена от гръм. Взряна в купчината хартия, тя за първи път осъзна дълбочината на своята обвързаност със задачата, което бе поела — обвързаност, която я караше да трупа очевидно безполезни листове хартия, изпълнени с драсканици, предполагайки, че някой ден ще ги проучи, ще изрови от тях някаква случайна забележка, която би могла да й посочи някакъв незначителен факт или прозрение. Не беше запланувала нещата да се развият по този начин, рече си тя, не този беше подходът, който възприе в началото на работата си. После започна да гледа на задачата си като на временна мярка, задължение, което й служеше като извинение за това, че не си тръгва оттук, а работи за осъществяване на първоначалната си цел, заради която бе пристигнала във Ватикана. Спомни си, че Джейсън я бе предупредил. Ще се задълбочиш, беше й казал той, толкова ще потънеш в изследователската работа, че няма да можеш да се измъкнеш. Сега тя знаеше, че и двамата бяха обвързани — той в същата степен както нея, макар и никога да не бе заявявал, че няма да остане на тази планета, поне за известно време. Тъкмо тя възнамеряваше да напусне Края на Нищото, ако не й позволят да свърши репортерската работа, заради която бе пристигнала тук. И ако сега се появи възможност да се измъкне от Ватикана, запита се тя, като се помъчи да бъде честна пред себе си, щеше ли да се възползва от нея? Дълго мисли върху този въпрос, докато не разбра, че не може да му даде отговор.
Продължи да преглежда купчината листове. Почти накрая се натъкна на няколко листа, защипани заедно с кламер, изписани с префърцунени готически букви, които тя разчете с мъка:
„Аз, Инок, пиша тази неофициална записка за себе си, добре осъзнавайки факта, че тя не може да стане част от официалната статистика, тъй като инцидента, който описвам, преднамерено не е включен в официалните летописи. Пиша тази записка като предупреждение към себе си, основно за себе си, макар че я насочвам и към другите, на които някога мога да я предам. Все пак в настоящия момент не възнамерявам да я споделя с никого. Не я пиша, защото изпитвам страх, че ще забравя — аз не забравям, в продължение на много векове не съм проявявал такъв недостатък, — а защото желая да изразя в писмена форма моето отношение по въпроса, моите чувства, доколкото имам такива, и моя страх, особено страха и мрачните си предчувствия, преди времето да е успяло да притъпи или смекчи моите впечатления.