— Не, не съм. Казах ви, че е само слух. Мери наистина ходи до някъде и се върна съсипана, но не зная защо.
— Екюър остана непреклонен и отказа да предаде кристалния куб на Ватикана. Онова педантично наше докторче дава уклончиви отговори на въпросите ми. Той знае точно толкова, колкото и Екюър. Двамата са приятели.
— Не се чувствам особено спокоен при мисълта за канонизирането на светец — заяви папата. — Това е връщане назад към християнството на Земята. Не че християнството е нещо лошо — не беше такова, но беше далеч по-различно, от онова, за което се представяше. Използвам минало време, знаейки чудесно, че християнството все още е живо, но говоря в минало време, защото нямам представа как се е развило, ако въобще е получило някакво развитие.
— Можете да бъдете сигурен — изрече Джон с известна горчивина, — че се е променило. Не непременно развило, но се е променило.
— Отново се връщаме към идеята за светеца. Предложението ти Мери да бъде провъзгласена за светица до известна степен ще се окаже неуместно, ако слухът, за който спомена, се окаже верен. Не можем да направим светица жена, която е изхвърлена от Рая.
— Точно това се опитвам да ви обясня — каза градинарят. — Имаме нужда от светец или от някакъв друг символ, който ще ни послужи да укрепим вярата си в обозримо бъдеще. Наблюдавах, търсех, очаквах да се появи светец — но нямаше такъв, дори и недотам заслужил. Мери е първата и не трябва да позволим да изтече като пясък между пръстите ни. Ватикана трябва да вземе в ръцете си куба за Рая — последния куб за Рая — и трябва да забрани разпространението му или да го унищожи. Трябва да отричаме с цялата си сила и власт, че тя е била изхвърлена от Рая.
— Преди всичко — заяви папата, — трябва да знаеш, че това не е никакъв Рай.
— Разбира се, че не е — съгласи се Джон.
— Но ти искаш да накараш братята с по-нисък сан да повярват, че е Рая.
— Ваше Светейшество, ние имаме нужда от светец. Нуждаем се от Рай.
— Преди известно време разговаряхме за това, че търсим по-честна религия и сега…
— Но, Ваше Светейшество…
— Ако наистина се нуждаем от светец — продължи Негово Светейшество, — мога да предложа по-добър кандидат от Мери — интелигентен, изключително амбициозен робот, така безкористен в своята любов към братята си и в надеждата си за тяхното спасение, че се е отказал от възможността да получи по-висок сан във Ватикана, за да работи като скромен градинар, общуващ с розите си…
Градинарят издаде непристоен звук.
31.
Старите от Леса разговаряха помежду си спокойно за маловажни неща, като добри съседи. Разпръснати по цялата планета, те си говореха, изпълнени с уважение един към друг, а в отношенията помежду им цареше разбирателство.
— Имаше време — каза един от тях, който живееше сред зелената равнина, простираща се на стотици километри от другата страна на планинската верига, възвисила се над Ватикана, — когато бях много загрижен заради металната раса, която се засели при нас. Боях се, че ще започнат да заемат нови територии, ще ни отнемат почвата, дърветата, съкровищата ни от минерали, ще съсипят водата и земята ни. Опасенията ми станаха още по-големи, когато научихме, че металните същества са създадени от органична раса, която ги е конструирала да бъдат техни слуги. Но след като ги наблюдавахме дълги години, на мен ми се струва, че те не представляват опасност.
— Те са надеждни същества — отвърна Стария, който живееше сред възвишенията над хижата на Декър, откъдето зорко следеше какво става във Ватикана. — Използват нашите ресурси, но го правят мъдро, вземат само онова, от което се нуждаят и внимават да не унищожат плодородието на почвата.
— В началото — намеси се друг, който обитаваше високите планински върхове на запад от Ватикана, — бях разтревожен от това, че употребяват прекалено много дървесен материал. В началото, а дори и сега, те се нуждаят от огромни количества дървесина. Но те ги употребяват внимателно, не пилеят и никога не секат повече, отколкото е необходимо. От време на време засаждат млади дръвчета, за да подменят старите, които са изсекли.
— Те са прекрасни съседи — заяви трети, който живееше край океана, обхващащ почти половината от планетата. — Ако ни е писано да имаме съседи, извадили сме късмет с тях.
— И все пак — възрази един, който живееше в равнината, — преди известно време се наложи да убиваме…
— Но не от металните — поясни Стария, който живееше на хълма на Декър, — а представители на органичната раса, за която споменахме. Сега има други от тях, появяват се нови и нови от идването на металните. Но онези, които постоянно живеят с нас, сигурно са специална порода. Те не искат нищо от планетата ни, нито от нас. По-скоро ние ги караме да се боят, нещо, което не желаем, но трудно бихме могли да ги извадим от заблуждението, в което са изпаднали. Сред онези, които убихме, имаше новодошъл външен човек, съвсем различен от другите. Имаше оръжие и беше убеден, че с него може да ни изтреби, макар че не разбирам защо искаше да го стори.