— Очевидно намеси се друг — ние не можехме да се примирим с това.
— Не, не можехме — потвърди живеещият близо до Декър, — макар че много съжаляваме за онова, което сторихме. Особено съжаляваме, че убихме другите, които придружаваха онзи, който искаше да погуби нас. Те не бяха така покварени като него, но се наложи да умрат заедно с него.
— Това беше единственият начин, по който бихме могли да постъпим — заяви Стария от океана. — Постъпката ни беше правилна.
Прекъснаха разговора си за миг и се възцари тишина, но те продължаваха да бъдат в контакт и всеки един от тях знаеше, че другите виждат и чувстват онова, което вижда и той — широката, равна прерия с нейните далечни хоризонти, тревите, люлеещи гриви на вятъра като развълнувано море, меките цветове на прерийните цветя, посестрими на тревата; широката пясъчна ивица, която се простираше на километри по протежение на разпенения океан, с птици, които не бяха просто пернати, ровещи из пясъка или носещи се по вълните, а ята, увлечени в странен танц; благословената, притихнала тържественост на потъналата в сенки гора, земята под дърветата, оголена от шубраци, и гладките, тъмни стволове на дърветата, които образуваха във всички посоки дълги, мъгляво-синкави пътеки, водещи сякаш към вечността; дълбоката, обрасла в дървета и храсталак клисура, обградена със страховитите зъбери от монолитни късове на двете стръмни, сливащи се планински вериги — място населено с малки, бързо подвижни, приятелски настроени форми на живот, които бягаха и цвъртяха покрай скалните възвишения и падналите, гниещи стволове на дърветата, местност, огласяна от кристалното ромолене на скрит поток, който ту лениво се разливаше, ту се втурваше разпенен по скалистото си корито.
— Имахме късмет — каза един от Старите, клекнал над пеещата клисура. — Успяхме без много усилия от наша страна да запазим планетата такава, каквато е била създадена. Като нейни пазачи ние почти не сме правили друго, освен да я наблюдаваме и да проверяваме от време на време дали всичко с нея е наред. Нямаше нашественици, които възнамеряват да я опустошат или да й причинят вреда. Понякога съм си задавал въпроса дали ако се бяхме изправили пред подобно предизвикателство, щяхме достойно да се справим с поставената ни задача.
— Щяхме да се справим, сигурен съм — заяви Стария от планината над Ватикана. — Щяхме инстинктивно да почувстваме как трябва да постъпим.
— В едно отношение претърпяхме провал — напомни онзи, който живееше близо до Декър. — Допуснахме Прахообразните да се измъкнат.
— В този случай нямаше какво да сторим — намеси се Стария от равнината. — Не можехме да спрем отпътуването им. Не съм сигурен дали щеше да бъде справедливо от наша страна. Те бяха разумни създания и трябваше да им позволим да постъпят по тяхна собствена воля.
— Което им и позволихме — каза Стария от океана.
— Но те възникнаха тук, развиха се тук — възрази онзи, който живееше в далечната пустиня. — Те бяха част от тази земя и им позволихме да я напуснат. Заминаването им в известна степен отне нещо на планетата. Често съм се питал, каква ли функция щяха да изпълняват, ако бяха останали.
— Старци — заяви онзи от гората, — стига безпочвени разсъждения. Те напуснаха отдавна. Не бихме могли да знаем дали с времето щяха да окажат някакво влияние върху планетата. Земята ни по всяка вероятност не е пострадала от това, че са отпътували. Влиянието им, ако въобще можем да говорим за подобно нещо, щеше да бъде неблагоприятно. Учудвам се, че този въпрос беше повдигнат в нашия разговор.
— Защото един от тях остана тук — напомни Стария, който живееше близо до Декър. — Той живее с едно от органичните същества, които са създали металната раса. Когато останалите си тръгнаха, той остана. Опитвал съм се да си отговоря защо не тръгна с тях. Много вероятно е просто да са го изоставили тук, когато са си тръгнали. Всъщност, може да са го оставили тук съвсем преднамерено. Вижте, та той е джудже…