32.
Блещукането на диамантения прах се носеше във въздуха над въртящия се, позлатен стол край мраморната масичка.
— Значи се върна — рече Тенисън.
— Моля те — изрече Шептящия. — Моля те!
— Не възнамерявам — заяви Тенисън, — да се огъна пред молбите ти. Но смятам, че е време да поговорим.
— Позволи ми аз да започна. Горя от желание да разговарям с теб. Ще ти разкрия кой съм и какъв съм и никой друг, освен теб, няма да го знае. Ще отговоря на всичките ти въпроси.
— Добре тогава. Кажи ми какъв си.
— Старите ме наричат Прахообразен, Декър ме нарича Шептящия, а…
— Не е важно как те наричат — заяви Тенисън. — Кажи ми какъв си.
— Аз, съм безтегловен конгломерат от молекули, между които не съществува връзка, и все пак те са моята маса. Всяка моя молекула, може би всеки мой атом, е разумен. Аз съм роден на тази планета, макар че не мога да си спомня началото на живота си и не виждам края му. Може всъщност да съм безсмъртен, макар че никога не съм мислил за това. Макар че сега, като повдигнах този въпрос, съм сигурен, че ще живея вечно. Не е възможно някой да ме унищожи. Дори ако ме разпръснат на отделни части, така изцяло разпръснат, че нито един атом от съществото ми не срещне другите във вечността, аз пак ще зная, че всеки атом сам по себе си ще представлява живот и ще притежава способност да усеща, да бъде разумен.
— Струва ми се — рече Тенисън, — че ти си особено способно създание. Безсмъртен си, разумен и никой не може нищичко да ти стори. Нищо не ти липсва.
— Не, не е така. Вярно, аз притежавам интелект и като разумно същество се стремя да уча и да зная, но са ми необходими инструменти, с които да постигам целите си.
— Значи търсиш инструмент.
— Това е доста грубо казано.
— Искаш да ме използващ като инструмент, който ще ти помогне да научиш нови неща. Какво искаш да узнаеш?
— Необходимо ми е да узная истината за Ватикана и за дейността, извършвана тук. Искам да вляза в световете, които откриват Изследователите. Дълго време опитвах и научих нещо, но то е твърде малко. Не е възможно да навлезеш в мисловния процес на машините. Техният ум не е устроен по такъв начин. Моите проучвания или по-скоро опитите ми да ги проуча с течение на годините, предизвикаха съмненията на Ватикана. Знаят, че някой ги изучава, ала не знаят кой е той. Опитват се да ме открият, но не ме намират. Може би не осъзнават, че съществувам.
— И мислиш, че аз мога да ти помогна? И че ще имам такова желание?
— Ти можеш да ми помогнеш. В това няма никакво съмнение. Ти можеш да видиш кубовете. Ако ми позволиш да остана в твоя ум и да споделя с теб видяното, тогава ние двамата…
— Но защо точно аз, Шептящи? Би могъл да избереш Екюър.
— Опитвах с Екюър. Той не усеща присъствието ми. Също като роботите. Не знае, че съм до него, дори не вижда блясъка, който излъчвам. Декър вижда блясъка и аз мога да разговарям с него, ала не може да види кубовете и умът му е затворен за мен. Оставаш само ти, а може би и онази, другата…
— Другата ли?
— Да, онази, твоята спътница Джил.
— Разговарял ли си с нея?
— Не, не съм, но мисля, че бих могъл. Нейният ум също не е затворен за мен.
— Хайде да не я замесваме в това — каза Тенисън. — За момента не я закачай. Уговорихме ли се?
— Уговорихме се. Няма да я замесваме.
— Искаш да видиш кубовете с мен. Да влезеш в ума ми и да ги видиш. Това ли е всичко, което искаш?
— Може би не всичко. Това е най-важната част.
— Сега ми обясни защо. Защо е така важно за теб да видиш кубовете?
— За да си възвърна наследството.
— Почакай малко — възкликна Тенисън. — Какво общо има наследството ти с всичко това?
— Толкова отдавна, че времето започва да губи измеренията си, аз бях само малка част от голям облак — облак, съставен от други Прахообразни, или ако предпочиташ — други Шептящи. Казвам, че аз бях в този облак, защото не зная дали облакът беше само един, дали аз бях само малка част от по-голямо цяло, или облакът е бил съставен от много отделни единици като мен. Облакът имаше наследство, имаше съдба — вероятно би могъл да се изразиш, че имаше своя задача. Задачата му бе да опознае Вселената…
— Стига си фантазирал — прекъсна го Тенисън.
— Но истината е такава! Щях ли да те лъжа, поемайки риска да откриеш измамата и така да загубя надеждата за сътрудничеството, на което толкова се надявам?