— Сигурно подозирате, че това не е Рая. Не и старият, християнски Рай със звучащите фанфари, златните стълби и всичките му там хвъркащи ангели.
— Да, от интелектуална гледна точка аз съм в значителна степен сигурен, че не е, но ако наистина се окаже, че е Рая?
— Тогава поне ще разполагаме с отговор.
— Може да разполагаме с отговор, но не и с този, който търсим. Ако се задоволим с онова, което имаме, повече не бихме търсили истинския отговор.
— Добре тогава — идете и докажете, че това не е Рая. После се върнете и продължете работата си.
— Не можем да рискуваме — отвърна кардиналът.
— Че може да се окаже наистина Рая?
— Не само това. И в двата случая Ватикана би загубил. Вие, хората, обяснявате подобна ситуация така: независимо от мерките, които се вземат, успех не може да бъде постигнат. Ако не е Рая, тогава се изправяме срещу убеждението на много от нашите братя, че Изследователите са ненадежден източник. Ако се докаже, че Мери греши, ще се надигне ропот, че повече не можем да бъдем сигурни в Изследователите, че много от тях грешат, че повечето от тях не са прави. Информационната програма на Екюър е единственото могъщо средство, с което разполагаме. Не можем да я подлагаме на риск. Бяха ни необходими столетия, за да я развием до настоящето й ниво. Ако тя се разруши, ако бъде потопена в съмнения, ще са необходими векове, за да я възстановим, ако наистина е възможно да бъде възстановена подобна програма.
— Не бива да позволявате да се случва това. — В гласа на Джил пролича уплаха.
— Опазил ни Бог от това — изрече кардиналът.
34.
Когато беше тук по-рано, светът на уравненията потрепваше, сякаш Тенисън го наблюдаваше през блясъка на ярка слънчева светлина, отразявана от гладката, искряща повърхност на езеро. Но сега блясъкът беше изчезнал, виждаше се само твърда земя. Диаграмите и уравненията се движеха в строен ред, разпръснати навсякъде по гладката повърхност, върху която стоеше. Далеч напред лилавееше хоризонт, далеч по-висок от всички хоризонти, които бе виждал някога. Грахово зеления килим на повърхността на платената (ако това изобщо беше планета) почти неуловимо се сливаше с бледолилавата сянка от купола на небето.
— Шептящи! — извика Тенисън.
Ала Шептящия го нямаше. Беше сам. Макар че, рече си той, това не беше съвсем вярно. Шептящия бе тук, но не като самостоятелно същество. Онова, което стоеше върху тази чужда земя, не бе само той, а той и Шептящия, слети в едно.
Стоеше, без да се движи, питайки се откъде знае това, как може да бъде така сигурен. При това знаеше, даже докато си задаваше тези въпроси, че не самият той — Тенисън — смята така, а Шептящия, който беше част от него. Въпреки това не усещаше Шептящия. Чудеше се дали не е възможно точно обратното — Шептящия да чувства само себе си и въобще да не долавя присъствието на Тенисън. Не можеше да си отговори, Шептящия въобще не му подсказваше, че е на прав път.
Най-странното от всичко, рече си той, е, че всъщност наистина е тук, в този свят на уравнения — и не просто го вижда, но присъства в него на живо. Усещаше твърдата повърхност под краката си, дишаше — с такава лекота, като че се намираше на планета от земен тип. С трескава бързина пресметна шансовете си да попадне в този свят на среда, съвместима с незащитено човешко същество — подходящ за дишане въздух, нормално налягане и плътност на атмосферата, умерена сила на притегляне, температура, която би била благоприятна за човешкото тяло. Потрепери, преценил шансовете си за оцеляване. И все пак отнякъде знаеше, че шансовете му можеха да бъдат по-големи, отколкото ги бе изчислил. Нещо повече: условията бяха не само поносими, но и приятни.
Уравненията и диаграмите бяха обагрени също тъй в много, дори повече цветове, отколкото бяха, когато ги видя в куба, а по-късно в сънищата си. И кубът, и сънищата — особено сънищата — бяха разводнили цветовете, но тук те бяха по-ярки и по-бляскави, и съвсем не размазани. Струваше му се, че тук има повече багри, отколкото бе видял в куба и в сънищата, а уравненията и диаграмите бяха в изумителни вариации. Взирайки се по-внимателно в една група, забеляза, че няма нито еднакви цветове, нито еднакви уравнения и диаграми. Всяко нещо беше неповторимо.
Откакто бе пристигнал, стоеше неподвижен на мястото си, вцепенен от факта, че е тук. Онази, съмняващата се част от съществото му — може би самия Тенисън — нито за миг не бе помисляла, че може да попадне в този свят. Но сега той помръдна — една бавна стъпка, след това втора — проверявайки дали може да се движи, без да бъде убеден, че трябва да го прави. Но уравненията оставаха неподвижни, а все пак някой трябваше да наруши застоя. Тоест — бе необходимо някой да се движи, ако искаше да постигне нещо, да установи някакъв контакт. Нямаше да бъде справедливо, помисли си той, да стигне дотук и да стои и да се взира с невярващ поглед, без да помръдне и след това да си тръгне. Такъв начин на действие щеше да обезсмисли риска, да го превърне в нещо подобно на куба и сънищата.