Той се хвърли към пушката, подпряна на скалата. Когато пръстите му я сграбчиха, противният, режещ звук от втори изстрел прозвуча от хълма над него.
Декър се претърколи зад скалата, после предпазливо се изправи, за да надзърне иззад нея. Изстрелът беше дошъл от открит скален масив на хълма, но сега там изглежда нямаше никой.
— Негодникът не изчака достатъчно — измърмори гласно Декър. — Можеше да пропълзи по-близо, тогава шансовете му щяха да бъдат по-добри. Бил е прекалено нетърпелив.
Смачканият чайник лежеше на повече от девет метра от лагерния огън. От рибите в тигана се вдигаше пушек. Ако почака още малко, щяха да станат на въглен. По дяволите, изруга той. С такова нетърпение бе чакал да се изпържат. Почти усещаше вкуса им в устата си.
Той се спотаи, вперил поглед към хълма, твърдо решил да улови всеки признак на движение. Това нямаше да се случи, помисли си той, ако Шептящия беше с него. Още преди няколко часа Шептящия щеше да усети онзи, който ги дебнеше. Това е някой, каза си Декър, който е знаел, че сега Шептящия не е с мен. Но това предположение е погрешно, няма начин да не е, защото никой в Края на Нищото не знаеше за Шептящия. На никого не бе казвал и доколкото му бе известно никой не можеше да вижда Шептящия, следователно, никой не би могъл да осъзнае присъствието му. Тенисън беше единственият, който знаеше — а вероятно и Джил, защото между двамата нямаше тайни. Беше ли възможно Тенисън да е казал на Екюър, питаше се той. Струваше му се малко вероятно. Тенисън и Екюър бяха приятели, но Декър беше сигурен, че Тенисън не би казал на Екюър за Шептящия.
А това, напомни си той, е безпочвено размишление. След като мисълта за Шептящия не възпираше никого, защото никой не знаеше за него, следователно всеки на планетата би могъл да го проследи. Просто лошият му късмет бе проработил отново и без Шептящия го бяха издебнали съвсем неподготвен. Не беше възможно Тенисън да се е изкачил тук, на този хълм. Тенисън нямаше никакъв мотив. А дори и да имаше, такава постъпка не беше в стила му.
Имаше няколко пушки — не много — в Края на Нищото. Понякога в гората бродеха ловни дружинки, за да си осигурят месо, ала оръжията им бяха малокалибрени. Но от звука, който бе възпроизвел изстрелът, ставаше ясно, че оръжието на онзи на хълма е от голям калибър.
Декър се опита да състави списък на хората, които биха имали мотив да го убият. Почти не можеше да се сети за никого, много трябваше да затрудни въображението си, за да изпълни тази задача. След като списъкът беше готов, той се зае да отхвърля всяко едно от имената. Малцината, които фигурираха в списъка му, не можеха да имат достатъчно силен мотив. Понякога неколцина може би са били засегнати от нещо, което е казвал или направил, ала със сигурност не бяха така дълбоко засегнати, че да се втурнат да го преследват. Цялата тази идея, че някой е взел оръжие и го дебне да го застреля, изглеждаше нелепа. И все пак този някой се криеше на хълма, готов да убива. Чакаше Декър да помръдне, да издаде местоположението си, след което убиецът щеше да изпрати куршум в тялото му.
Там, горе, рече си Декър, горе, до онзи скален масив, за миг бе проблеснало мъничко пламъче на светлината на залязващото слънце. Декър се опита да разгадае какво беше то, ала не успя. Той плъзна цевта на пушката край скалата и я насочи приблизително към мястото, където бе проблеснало пламъчето.
Нищо не се случваше. Всичко бе замряло. Не се чуваше никакъв звук. Убиецът чакаше. После Декър забеляза очертанията на някаква фигура и внимателно я проследи — рамо, едва загатнат торс, смътните контури на глава.
Приведе се над пушката, притисна я до себе си и се прицели. Рамото, над него се намираше главата, наполовина в сянка, съвсем неясно очертана, но там трябваше да бъде главата. Декър я взе на мушка, застина неподвижно, пое си въздух и го задържа, като полека натисна спусъка…
38.
Тенисън се събуди преди зазоряване. Джил лежеше до него. Спеше, дишането й бе леко и равномерно. Той изправи възглавницата до таблата над главата си и се облегна на нея. Беше тъмно и тихо. Слаба предутринна светлина се процеждаше през прозорците на всекидневната. Щорите бяха спуснати и в спалнята не можеше да се промъкне светлина. Хладилникът бръмчеше тихичко в кухнята.
Той погледна към Джил, за да види дали бузата й е все така гладка, без ужасния тумор, ала тя я бе опряла във възглавницата. Дори и да не беше така, рече си той, вероятно пак нямаше да бъде сигурен — светлината във всекидневната беше много слаба.