Шептящия, помисли си той, сигурно е с Декър. Значи трябваше да изчака завръщането им, за да знае на какво още можеше да се надява.
Напуснаха хижата, затвориха вратата след себе си и провериха дали резето е добре залостено. Изкачиха се на близкия хълм и погледнаха оттам към Ватикана. В ярката светлина на следобеда сградите се открояваха искрящо бели на фона на горите по склоновете на високите планини.
Докато стояха и наблюдаваха разположените близо една до друга постройки в далечината, до тях долетя далечен звън.
— Камбаните! — възкликна Екюър. — Защо ли бият? Не е редно да го правят по това време на деня. Има определени часове. При това, всички едновременно.
Нов порив на вятъра дивея до слуха им плътния ек на огромните камбани.
— Това са камбаните на базиликата! — изрече удивено Екюър. — Какво става, по дяволите?
Двамата бързо се спуснаха по хълма.
41.
През целия си живот никога не беше изпитвала такова унижение, помисли си Джил, нито такъв гняв. Какво ставаше с тези хора? Какво бе прихванало тази глупачка, медицинската сестра, да приказва такива неща.
Джил затръшна вратата след себе си и прекоси стаята. Седна на канапето пред камината, ала не издържа. Стана и започна да крачи напред-назад.
Чудото не беше извършено от Мери, независимо от думите на лъжливата сестра. Ако въобще можеше да се говори за чудо, то бе дело на Джейсън — и не беше никакво чудо. Ако можеше да го проучи, вероятно щеше да намери напълно разумно обяснение за него. Най-отвратителното беше, че не можеше да стори това. Ако някой трябваше да й каже нещо сега, това беше Джейсън, ала Джил бе сигурна, че той нямаше да произнесе нито дума. А тя дори не можеше да опита да обори онова, което онези глупци крещяха на улицата.
Джил престана да крачи, върна се до канапето, взря се в леко потрепващите пламъци в камината, които се приплъзваха по вече догорелите цепеници. След време, помисли си тя, щеше да й се наложи да излезе лице в лице с тази тълпа, макар че всичките й инстинкти биха въстанали срещу такава постъпка. Искаше само да остане сгушена тук и да ближе раните, които бе получила след публично преживяното унижение. Ала тя знаеше, че след време щеше да изправи пред тях. Ватикана не можеше да я победи, никой досега не я бе побеждавал. Джил Робъртс се бе преборвала с по-страшни неща от това. Нищо не бе успявало да я сломи, нямаше да успеят нито отвратителните роботи, нито изгубилите разума си човешки същества долу.
И още нещо — не могат да я изхвърлят от Ватикана, никога не биха могли! Стоеше здраво на краката си и през ум не й минаваше да си тръгне. Което беше, напомни си тя, коренно различно становище от онова, с което бе пристигнала тук. Тогава беше почувствала отвращение и разочарование, беше вбесена от дребнавата, хитра игра на кардиналите — те се опитваха да я обезкуражат да не идва тук, като не отговаряха на писмата й. Когато въпреки чувствата, които изпитваше, тя дойде, отказаха да й сътрудничат. Оттогава приоритетите и перспективите й се промениха. Беше й необходимо време да осъзнае важността на Ватикана — не само за роботите, но и за човешките същества, при това не само за хората тук, в Края на Нищото, но и на всички хора навсякъде из Галактиката. Тук бе открила такова величие на мисълта, че вече не можеше да му обърне гръб. По някакъв начин тя се бе превърнала в част от него и искаше да остане такава, заедно с Джейсън, който също бе станал част от планетата. Във всеки случай, каза си тя, нямаше да си тръгне дори и да искаше, защото Джейсън беше щастлив тук и в тази странна общност бе открил такъв живот, който му подхождаше. Джил не можеше да се раздели с него, не можеше да си наложи да го стори. Особено след онова, което се бе случило предната нощ — пръстите му я бяха докоснали и премахнали грозния тумор от бузата й. Обезобразената й страна наистина я караше да се срамува, призна тя пред себе си, колкото и да се опитваше да го отрече. Отнасяше се към физическия си недостатък с неприсъща за жените откритост, парадираше с него, защото не можеше да го скрие, излагайки го на показ пред целия свят.
Ала не само Джейсън я задържаше тук. Другият фактор беше старият кардинал, Инок, който я посещаваше всеки ден. Разполагаше се на стола до писалището й и разговаряха цели часове, като че тя беше просто друг робот, или пък той — човешко същество. В много отношения той приличаше на стар идиот-бърборко — просто се държеше така. Но иначе беше мил. Никога не бе и помисляла, че робот може да притежава това качество, ала Инок беше много по-мил и внимателен, отколкото го изискваше положението му. В началото се обръщаше към него с неизменното „Ваше Преосвещенство“, педантично придържайки се към изискванията на протокола във Ватикана, ала напоследък често забравяше да прави това и бъбреше с него, сякаш бяха две глупави съученички. Той нямаше нищо против. Може би за него беше забавление да разговаря с някого, който задълго забравяше, че той заема висок пост във Ватикана.