Джейсън й беше разказал за света на уравненията и сега тя отново осъзна, че си задава въпроса какъв всъщност беше той. Беше й го описал възможно най-пълно, опитвайки се да й разкаже в подробности за онова, което бе видял и преживял. Ала изглеждаше, че нито светът, нито преживяванията в него можеха да бъдат описани. Преживяното беше така огромно, че човешкият разум вероятно не можеше да го обеме, нито да намери думи да го опише достатъчно образно на друго човешко същество.
— Не мога да ти кажа, Джил — повтаряше Джейсън. — Не мога да ти опиша всичко, там има такива неща, които не можем да изразим с думи.
Виковете и крясъците на улицата продължаваха. Нима я преследваха, зачуди се тя. Нима желаеха отново да видят дали доказателството за великото чудо не бе изчезнало? Какви глупци, помисли си тя, какви глупци!
— Има някои неща, за които просто не съществуват думи.
Толкова древна култура, така независима, функционираща на основата на строго логична система, която така изпреварва човешкото знание и възможности, както атомните реакции дялането на камъни с примитивни сечива. Редица кубове, разположили се сред огромна, зелена равнина, които управляват символи и диаграми. Дали играеха някаква игра с много сложни правила, или решаваха задачи? А може би символите и диаграмите бяха видимата проява на извънземна мисъл, може би група философи, увлечени в диспут, спореха за някакви поразяващи със своята точност хипотези, или просто прекарваха приятно свободното си време, а може би участваха в дългия, бавен процес на формулиране на нови универсални истини. Възможно ли беше съществата-уравнения преди много години да са проникнали до края на пространството и времето и сега, оттеглили се на мястото, откъдето са тръгнали, да са се заловили да систематизират и оценят всичко, което са видели и преживели?
Какво ли изумление, помисли си тя, са изпитали, когато са били посетени от Джейсън, нахлул по толкова безцеремонен начин в техния свят — форма на живот, подобна на онези, които сигурно са виждали някога по-рано, а сега са забравили, или може би форма, каквато въобще не са срещали. Нищо чудно, че са се държали по такъв начин — нищо чудно, че са полудели от проблясване, от бягащи символи и танцуващи диаграми, нищо чудно, че са построили къща, за да скрият Джейсън от очите си. И все пак те му бяха дали подарък, както човек постъпва с гост, посетил дома му.
Джил се отпусна на канапето и се опита да се успокои и да събере сили. Точно тогава съзря проблясване в един от ъглите на потъналата в сенки стая. Започват да ми се привиждат разни неща, каза си тя.
Вече виждаше не само блясък, а кълбо от блестящ прах с неясни очертания, мъничка искряща сфера.
— Шептящи? — повика го тя, инстинктивно обръщайки се към блясъка, точно както й го бе описал Джейсън.
— Виждаш ли ме, Джил?
— Виждам те, Шептящи.
— А чуваш ли ме?
— Да, чувам те.
Беше вцепенена от изумление. Мислеше си, че това е невъзможно. Джейсън никога не й бе намеквал, че Шептящия може да дойде при нея, а дори да й бе подсказал, никога не бе споменавал, че тя би могла да го вижда и да разговаря с него.
— Джейсън каза да не те намесвам — рече Шептящия. — Разкрих му, че мога да разговарям с теб, но той ми каза да те оставя на мира. Ала Джил, аз не мога да те оставя встрани от всичко, което става. Затова дойдох при теб.
— Всичко е наред — успокои го тя.
— Ти можеш да виждаш различно от Джейсън. Може би по-добре от него.
— Какво да виждам по-добре?
— Хората-уравнения.
— Не! — възкликна Джил. — О, не!
— Защо? Ще се изплашиш ли?
— Да, ще се уплаша. Те са ужасни същества.
— Ти им дължиш красивото си лице.
— Да, дължа им го.
— Джейсън се върна с лечителска дарба от техния свят. Те и на теб ще направят подарък. Те искат да раздадат много неща.
— Защо пък ще ги дават на нас?