— Не зная — отвърна Шептящия. — С Джейсън проникнах доста на дълбоко, ала това се оказа недостатъчно.
— Джейсън не ми е разказвал подробности.
— Той не бе в състояние да сподели всичко с мен. Не можеше да осъзнае чудесата, които аз откривах. Нито пък аз успявах да разбирам всичко, на което се натъкваш той. Нашите умове са много различни.
— Ами аз? Аз едва ли бих разбрала нещо повече.
— Ти би го видяла по друг начин. Джейсън е видял онова, което ти не би могла, а ти ще видиш онова, което Джейсън е пропуснал.
— Шептящи, аз не бих могла да отида в света на уравненията. Не съм гледала куба.
— Аз вече съм бил там — напомни й Шептящия. — И това е достатъчно. Запомних пътя. Мога отново да стигна и сам.
— Не зная, Шептящи. Не мога!
— Няма нужда да се боиш. Джейсън и аз се върнахме. Не ни заплашва никаква опасност.
— Откъде знаеш, че не е имало никаква опасност? Може би вие двамата просто сте имали късмет.
— Важно е, Джил.
— Ще трябва да помисля за това.
— Джейсън каза да не те замесвам в тази работа. Помоли ме да не ти досаждам. Но аз вече го сторих.
— Казах ти, че всичко е наред.
— Няма повече да настоявам. Ако кажеш „не“, значи не.
Не мога, каза си Джил. Ще се вкаменя от ужас. При това нямаше никаква нужда да го прави. Джейсън вече бе ходил там. Не е нужно и тя да отива. И все пак…
— Никога през живота си — обърна се тя към Шептящия, — не съм отстъпвала пред някоя задача. Не се уплаших и от Края на Нищото. Винаги, когато е трябвало да отида някъде, съм го правила.
Истината е такава, помисли си тя. Като добра репортерка, тя винаги бе заминавала по назначение, дори дрехите й да трепереха от страх на гърба дали това, което предприема, ще я изведе на добър край. Ала отиваше. Стискаше зъби и заминаваше. Понякога се оказваше много трудно, но Джил винаги се връщаше, а бележникът й бе изписан с набързо нахвърляни думи, с множество проявени филми, с виещи от изтощение нерви и ум, пълен с идеи.
— Добре — каза тя. — Ще отида. Можеш ли да ме заведеш, Шептящи? Дори и да не съм гледала куба?
— Първо ще трябва да проникна в ума ти. Ние трябва да бъдем едно цяло.
Джил се поколеба и настръхна при мисълта, че друго същество ще проникне в ума й — особено такова, каквото не познаваше и което не приличаше на никое друго, което бе виждала по-рано.
И все пак това странно създание, този Шептящ, е прониквал в ума на Джейсън. „Не можех да повярвам, че е там — беше й казал Джейсън. — И въпреки това бях сигурен, че е в мен. Понякога слабо долавях присъствието му, но в действителност не го усещах. Като някакво допълнително измерение на собственото ми същество, което почти не чувствах. Просто като някаква засилена виталност, като дълбокото усещане, че знаеш нещо добре.“
— Хайде — подкани тя Шептящия и двамата се пренесоха в света на уравненията.
Нямаше време да се подготви, нито да се адаптира. Успя само да си поеме дълбоко дъх.
Там, както й бе описал Джейсън, имаше зелена, подобна на килим безкрайна повърхност, която незабележимо се сливаше с бледолилавото на небето. Върху зеления килим на повърхността седяха кубовете от света на уравненията — окъпани в ярки цветове, бликащи от жизненост, може би от трептенето и проблясването на променящите се диаграми и гладкия, постоянен поток от уравнения.
По дяволите, помисли си тя, трябваше да си взема камерите. Можеше да ги преметне през рамо и те щяха да се пренесат в този магически свят заедно с нея. Дрехите й бяха с нея, не беше гола, а щом дрехите можеха да пътуват, значи и камерите можеха. Как бе могла да ги забрави!
— Шептящи — изрече тя гласно. Искаше да го попита дали знае как са стигнали дотук. Ала той не отговори. В ума й нямаше и следа от него. Не очаквах друго, каза си Джил. Джейсън й бе разказал какво се бе случило с него. Той също бе викал Шептящия, но облачето диамантен прах никъде не се виждало, защото не пристигнало тук само, а се намирало някъде в Джейсън — може би атомите му се слели с клетките в човешкия ум на Джейсън. Очевидно същото се бе случило и с нея.
— Шептящи — повтори тя. — По дяволите, отговори ми! Дай ми някакъв знак, че си с мен.
Шептящия мълчеше.
Възможно ли е, питаше се тя, този малък подлец да я е запратил в този непознат свят, а самият той да си е останал у дома? Помисли още по този въпрос, ала подобно предположение й се стори невероятно. Шептящия беше любопитно същество, безкрайно нетърпеливо да изследва Вселената. И очевидно му беше необходим водач, който трябваше да му показва пътя. Макар че вече веднъж му го бяха показвали, сега той вече знаеше пътя и можеше да идва тук сам, или да вземе някого със себе си, както бе станало в нейния случай.