— Добре — измърмори тя. — Продължавай с глупавите си игрички. Мога да мина и без теб.
Защо въобще бе дошла, питаше се тя. Защото беше страхотен репортер, който не допускаше под носа му да се измъкне някое важно събитие? Защото искаше да върви по земята, където бе вървял Джейсън, да намери още нещо, което да я привърже още по-силно към него. Бог знае, помисли си Джил, не е нужно да отговарям на това сега. Или може би се бе хванала на въдицата на Шептящия — че ще открие неща, които Джейсън бе пропуснал и така ще разбере по-добре света на уравненията?
Джил поклати глава. В никой от гореизброените доводи нямаше смисъл и все пак тя бе тук и щеше да интервюира тези същества (същества ли), следователно по-добре да се залавя за работа. Но как щеше да ги интервюира? Та това беше съвсем нелепо. Не съществуваше начин, по който можеше да общува с тях. Щеше да издърдори някакъв въпрос и те щяха да й отвърнат нещо със своите уравнения и никой нямаше да има и най-малката представа какво изрича неговият събеседник.
Въпреки това Джил се насочи към куба, който беше най-близо до нея — розово-червено създание, по чиято повърхност плуваха тъмносини уравнения и страхотно оплетени диаграми, които блестяха в яркожълто.
— Аз съм Джил Робъртс — заговори високо тя. — Дойдох, за да разговарям с вас.
Думите й нарушиха тишината, която обвиваше като мека пелена този свят. Стори й се, че розово-червеният куб се отдръпна, цветът му избледня до бледорозово. Той започна бавно да се оттегля, като че искаше да се обърне и да избяга, ала знаеше, че не би било учтиво да постъпи така.
Джил съжали за глупавото си държание. Знаеше, че това е свят на тишината. Джейсън й бе разказвал колко ужасно безмълвен е той, а аз се натрапих тук и започнах да им крещя своите въпроси. Що за глупост сторих. Казах им, че съм Джил Робъртс и те — дори да можеха да ме чуят — нямаше как да знаят какво е това Джил Робъртс. Ако искам да разговарям с тях, рече си тя, вероятно единственият начин да го направя, е да им говоря по същия начин, както с Шептящия. Ако им кажа коя съм… Не, не става. Трябва да им опиша каква съм, а не коя съм. Как бих могла да им кажа каква съм? Как бих могла аз или някое друго човешко същество, или каквато и да било друга форма на живот да опише на съвсем различна, непозната форма на живот какво представлява?
Може би, помисли си тя, трябва да започна с това, че съм органично същество. Но щяха ли да разберат какво има предвид под „органично“. Дали ако я чуваха и разбираха, щяха да схванат смисъла на думата „органичен“?
Струваше й се, че отговорът щеше да бъде отрицателен. Ако искаше да разговаря с тях, трябваше да започне на по-елементарно ниво. Трябваше да обясни какво означава „органичен“. Може би, след като веднъж се справеше с това, те щяха да разберат, защото беше твърде възможно (не вероятно, а възможно) да са срещали органичен живот. Защо ли, питаше се тя, имаше усещането (макар че не бе напълно сигурна, че тази идея е именно нейна), че те не бяха органична форма на живот, а нещо изцяло различно и изключително странно?
Как трябваше да постъпи, ако искаше да сведе органичния живот до по-основни понятия? Да се заеме направо с определението какво, по дяволите, е органичен живот? Ще ми се да зная отговора на това, рече си тя. Страшно ми се иска да мога да отговоря. Ако Джейсън беше тук, той щеше да ми помогне. След като е лекар, би трябвало да знае. Май имаше нещо, свързано с въглерод, спомни си Джил, ала каква беше ролята на въглерода тя просто не знаеше. Опита се да разрови паметта си, чудейки се дали някога е знаела нещо по този въпрос. По дяволите, изруга тя. През целия си живот съм си поставяла като цел да зная толкова много неща, да имам добри познания в различни области и да ги използвам в работата си, а сега, когато се налага да ги използвам, аз нямам и понятие от онова, което е така важно. Като репортер винаги спазваше правилото да се подготвя основно по всяка тема, за която щеше да разговаря с някого. Да знае за съществото или за човека, на когото щеше да задава въпроси, да има информация за живота, интересите и работата му, за да сведе до минимум броя на глупавите въпроси. Но дори и да бе имала време, не съществуваше никакъв начин да се подготви за хората-уравнения — нямаше откъде да почерпи материал за тях. Може би някъде все пак имаше, ала не и в света на хората.