— Не е обикновено. Мога да ти го гарантирам още отсега — каза той. — Ти не си главен съдебен лекар на Готам Сити, освен ако не си участвала във филм за Батман, без да ми кажеш. Не съм съвсем сигурен защо това ме смущава толкова.
— Защото е подигравателно. Враждебно.
— Може би. Интересувам се от почерка. Ти ми го описа като толкова прецизен и стилизиран, че приличал на печатен шрифт.
— Човекът, който е написал адреса, има стабилна ръка, може би ръка на художник — каза Скарпета и усети, че той мисли за нещо друго.
Бентън знаеше нещо за Доди Ходж, нещо, което го караше да се съсредоточи върху почерка.
— Значи си сигурна, че не е отпечатан на лазерен принтер?
— Разполагах с доста време да го разглеждам в асансьора. Черно мастило, по-вероятно химикалка. Имаше достатъчно дребни разлики във формата на буквите, за да е очевидно, че адресът е писан на ръка.
— Да се надяваме, че ще е останало нещо за разглеждане, когато отидем на Родмънс Нек. Онази разписка може да е най-добрата ни улика.
— Ако извадим късмет — каза тя.
Късметът щеше да играе голяма роля. Най-вероятно сапьорите щяха да прекъснат възможната електрическа верига в пакета с помощта на унищожителя с ударно задействане, по-известен като водно оръдие, който изстрелваше 100–120 милилитра вода, изтласквайки я с помощта на модифициран патрон за пушка двайсети калибър. Главна цел щеше да е източникът на енергия на предполагаемото взривно устройство — малките батерийки, които се виждаха на рентгена. Скарпета можеше само да се надява, че батериите не се намират точно под написания на ръка адрес. Защото ако бяха там, от него нямаше да остане нищо за разглеждане, освен мокра каша.
— Можем да водим общ разговор — каза Бентън, като се понадигна малко и оправи възглавниците. — Запозната си с граничното разстройство. Тези хора имат нарушения на его-границите си и при достатъчно голям стрес могат да действат агресивно, да използват насилие. Агресията се поражда от съперничество. Съперничество за мъжкия, съперничество за женската, съперничество за най-подходящия обект за разплод. Съперничество за ресурси, например за храна и подслон. Съперничество за власт, защото без йерархия не може да има социален ред. С други думи, агресия се проявява, когато тя ни носи някаква полза.
Скарпета си помисли за Карли Криспин. Помисли си за липсващото блекбъри. Мислеше за него от часове. Тревогата я бе стиснала за сърцето и не я пускаше; дори докато се любеше, изпитваше страх. И гняв. Бе крайно разстроена от себе си и не знаеше как ще реагира Луси на истината. Скарпета се бе държала глупаво. Как можеше да е толкова глупава?
— За нещастие тези основни примитивни инстинкти, които имат смисъл от гледна точка на оцеляването на вида, могат да станат зловредни и неадаптивни и да се проявяват по крайно неподходящи и неизгодни начини — говореше Бентън. — Защото в крайна сметка една проява на агресия, като например тормоз или заплаха към изтъкната личност като теб, е неизгодна за извършителя. Резултатът ще бъде наказание, което ще го лиши от всички онези неща, заради които си струва да води съперничество. Независимо дали ще е затвор, или вкарване в психиатрична институция.
— Значи трябва да заключа, че тази жена, която ми се обади в Си Ен Ен днес, има гранично личностно разстройство, може да прибегне към насилие при достатъчно голям стрес и си съперничи с мен за мъжкия, тоест за теб — каза Скарпета.
— Тя ти се обади, за да тормози мен, и това подейства — отвърна Бентън. — Тя иска моето внимание. Граничната личност се подхранва от негативни стимули, обича да бъде окото на бурята. Ако добавиш към сместа още някои личностни разстройства, това око на бурята се превръща в съвършената буря.
— Психическо пренасочване. Всички тези твои пациентки нямат никакъв шанс. Искат онова, което аз имам в момента.
Тя отново го искаше. Искаше вниманието му и не искаше да говорят повече за работа, за проблеми, за човешки същества, които са чудовища. Искаше да е близо до него, да усеща, че няма нищо забранено, и копнежът й за близост бе неутолим, защото не можеше да получи каквото желаеше. С Бентън никога не бе получавала каквото желаеше и точно затова продължаваше да го иска, и то осезаемо. Това бе причината да го иска още от самото начало, то я бе привлякло към него, то й бе вдъхнало силен копнеж да го притежава още при първата им среща. Чувстваше същото и сега, двайсет години по-късно — отчаяно привличане, което я изпълваше и я оставяше празна, и сексът с него също бе такъв, цикъл от приемане и отдаване, изпълване и изпразване, а след това презареждане на механизма, за да могат да започнат отново.