— Обичам те, знаеш ли? — каза тя в устата му. — Дори когато съм ядосана.
— Ти винаги си ядосана. Надявам се, че и винаги ще ме обичаш.
— Искам да разбера. — Тя не разбираше и вероятно не би могла.
Не можеше да разбере изборите, които бе направил той, как бе могъл да я изостави така внезапно, така окончателно и нито веднъж да не провери как е. Тя не би го направила, но не смяташе да повдига въпроса отново.
— Знам, че винаги ще те обичам. — Тя го целуна и се качи върху него.
Наместиха се, интуитивно усещайки как да се движат. Отдавна си бяха отишли дните, когато трябваше съзнателно да преценяват на кого коя му е най-удобната страна или къде е границата, преди да ги налегнат умора и дискомфорт. Скарпета бе чула всички вариации на очакваните шеги за уменията й в анатомията и каква екстра трябва да е това в леглото, което бе абсурдно, дори повече от абсурдно, защото тя не го смяташе за забавно. Пациентите й, с малки изключения, бяха мъртви и следователно реакциите им на нейното докосване бяха съмнителни и не особено полезни. Това не означаваше, че моргата не я е научила на нещо жизненоважно — напротив, беше. Тя бе изострила сетивата й, така че да вижда, да помирисва и да усеща и най-малките нюанси в хората, които вече не можеха да говорят, неохотните хора, които се нуждаеха от нея, но не можеха да дадат нищо в замяна. Моргата й бе дала силни, способни ръце и силни копнежи. Тя жадуваше за топлота и докосване. Жадуваше за секс.
Когато свършиха, Бентън заспа, потъна в дълбок сън. Не се размърда, когато тя стана от леглото. Умът й отново работеше пъргаво, тревогите и негодуванието се върнаха. Беше няколко минути след три. Предстоеше й дълъг ден, в който сама не знаеше какво да очаква, един от онези дни, които наричаше „непланирани“. Първо полигонът на Родмънс Нек и възможната бомба, после може би в лабораторията, а може би в кабинета, за да диктува резултати от аутопсии и да наваксва с телефонните разговори и канцеларската работа. По график нямаше аутопсии, но това винаги можеше да се промени — зависи кой отсъства и какво докарат. А какво да прави с блекбърито? Може би Луси й беше отговорила. Какво да прави с племенницата си? Напоследък тя се държеше толкова странно, бе толкова раздразнителна и нетърпелива, а и онази постъпка със смартфоните — как ги бе подменила, без да иска разрешение, сякаш това бе проява на внимание и щедрост. „Трябва да се върнеш в леглото и да поспиш. Когато си уморена, всичко изглежда по-зле“, каза си Скарпета. Но не можеше да спи сега. Трябваше да се погрижи за някои неща, трябваше да поговори с Луси и да се свършва най-сетне. „Кажи й какво си направила. Кажи й колко е тъпа леля й Кей.“
Луси бе може би най-надареният в техниката човек, когото познаваше. Още от самото си раждане проявяваше любопитство как работи всичко, непрекъснато сглобяваше и разглобяваше разни неща, като винаги бе уверена, че може да подобри функционирането им. Тази склонност, съчетана със силна несигурност и маниакална жажда за власт и контрол, даваше в резултат Луси: магьосница, която с лекота можеше да съсипе също толкова неща, колкото и поправяше, в зависимост от мотива и най-вече от настроението си. Това, че подмени телефоните без разрешение, не бе уместна постъпка и Скарпета все още не разбираше защо племенницата й го направи така внезапно. Едно време би попитала. Нямаше да се самоназначи за системен администратор на всички без разрешение, без дори да ги предупреди. Скарпета беше сигурна, че Луси ще побеснее, щом научи за нейното безумие, за глупостта й. Щеше да каже, че това е все едно да не се огледаш, преди да пресечеш улицата, или да се натресеш в опашния ротор.
Скарпета изпитваше ужас от конското, което със сигурност я очакваше, когато си признае, че е махнала паролата на своето блекбъри само два дни след като го е получила, толкова изнервящо й действаше. „Не биваше да го правиш, в никакъв случай не биваше да го правиш“ — тази мисъл бе зациклила в главата й. Да, ама й се налагаше да отключва устройството всеки път, когато го вадеше от калъфа. Ако след това не го използваше в продължение на десет минути, то пак се заключваше. А последната капка беше, когато шест пъти подред въведе паролата грешно и това я уплаши до смърт. В инструкциите на Луси ясно пишеше, че след осем грешни опита блекбърито практически се самоунищожава, всичко в него се изтрива като онези записи в „Мисията невъзможна“.