Когато Скарпета бе пратила имейл на Луси, че блекбърито се е „забутало някъде“, бе пропуснала да спомене за паролата. Щеше да е много лошо, ако смартфонът й се намираше в чужди ръце, и Скарпета ужасно се страхуваше от това, страхуваше се и от Луси, а най-много се страхуваше от себе си. „Кога си започнала да ставаш толкова небрежна? Донасяш бомба в апартамента си и махаш паролата на смартфона си. Какво ти става, по дяволите? Направи нещо. Поправи нещо. Погрижи се за нещата. Недей само да се тормозиш.“
Трябваше да хапне, това бе част от проблема. В стомаха й имаше киселини, защото бе празен. Ако хапнеше, щеше да се почувства по-добре. Трябваше да прави нещо с ръцете си, да им намери някаква работа с лечебно въздействие, различна от секса. Приготвянето на храна бе тонизиращо и успокояващо. Когато правеше някое от любимите си ястия, това помагаше на ръцете й да се върнат към нормалното си състояние. Трябваше или да готви, или да чисти, а бе чистила достатъчно — все още усещаше миризмата на сапун, докато вървеше през хола към кухнята. Отвори хладилника и огледа съдържанието му, за да намери вдъхновение. Можеше да направи фритата — италиански омлет — но не й се ядяха яйца, нито пък хляб или макарони. Нещо леко и здравословно, със зехтин и свежи подправки, като например салата „Капрезе“. Това би било добре. Тази салата бе лятно ястие и се сервираше само в сезона на доматите. Скарпета предпочиташе да ги бере от собствената си градина, но в градове като Бостън и Ню Йорк, където имаше магазини за биологично чисти продукти, можеше целогодишно да намери натурални домати от всякакви сортове: сочни „Черен Крим“ и „Брендиуайн“, месести „Каспийски розови“, меки „Златно яйце“, сладко-кисели „Зелена зебра“.
Избра няколко от кошницата върху кухненския плот, сложи ги на дъската и ги наряза на четвъртинки. Притопли прясна биволска моцарела до стайна температура, като я запечата в плик и я топна в гореща вода за няколко минути. Подреди доматите и сиренето в кръг върху една чиния, добави листенца пресен босилек, поръси обилно със студено пресован нефилтриран зехтин и в завършек добави щипка едра морска сол. Отнесе салатата в съседната трапезария със западно изложение, откъдето се виждаха нашарените със светлинки високи жилищни сгради, река Хъдсън и далечният въздушен трафик в Ню Джърси.
Лапна една хапка и отвори браузъра на макбука. Беше време да поговори с Луси. Тя сигурно вече й бе отговорила. Скарпета трябваше да посрещне смело неприятностите и да реши проблема с липсващото блекбъри. Това не бе нещо тривиално, някаква дреболия. Занимаваше ума й още откакто бе забелязала, че смартфона го няма, а сега вече се бе превърнало в мания. От часове се опитваше да си спомни каква информация има на него, опитваше се да си представи до какво би получил достъп някой човек, докато част от нея копнееше да се върне в миналото, когато най-голямата й грижа бе някой да не души наоколо, да не рови в картотеката, да не тършува из медицинските документи, протоколите за аутопсия и снимките на бюрото й. По онова време начинът й за справяне с повечето възможни недискретности и изтичане на информация бяха ключалките. Особено деликатните данни заключваше в шкафовете, а ако на бюрото й имаше нещо, което не искаше да видят други, просто заключваше вратата на кабинета, когато излизаше. Просто и лесно. Обикновен здрав разум. Нямаше никакъв проблем да държиш нещата под контрол. Просто скрий ключа.
Когато беше главен съдебен лекар на Вирджиния и в офиса й сложиха първия компютър, контролът също не бе труден и тя не изпитваше този силен страх от неизвестното. Смяташе, че може да приеме и злото заедно с доброто. Разбира се, имаше някои пропуски в сигурността, но всички те можеха да се отстранят или предотвратят. Тогава джиесемите не представляваха голям проблем, поне в началото, когато недоверието й към тях бе свързано по-скоро с възможната употреба на подслушващи устройства и с факта, че хората развиваха нецивилизования и безразсъден навик да водят разговори, които могат да бъдат подслушани. Тези опасности изобщо не можеха да се сравняват с днешните. Тя не бе в състояние да опише за какви неща се тормози постоянно. Модерната техника вече не бе най-добрият й приятел. Често я хапеше. И този път я бе ухапала лошо.
Блекбърито представляваше един микрокосмос на личния и професионалния й живот, съдържаше телефонни номера и имейли на хора, които щяха да се ядосат или да бъдат изложени на риск, ако личната им информация попадне у някоя злонамерена личност. Тя бе най-загрижена за семействата, претърпели трагична смърт. В известен смисъл те също ставаха нейни пациенти, разчитаха на нея за информация, обаждаха й се, за да й съобщят някоя подробност, която са си спомнили изведнъж, да я питат нещо, да обсъдят някоя теория, или пък просто имаха нужда да поговорят, най-често на някакви годишнини или по време на празници като сегашните. Поверителните разговори на Скарпета със семействата и близките на покойните бяха свещени, най-свещената част от работата й.