Колко неизразимо ужасно щеше да е, ако някой неподходящ човек, човек, работещ за новинарска мрежа, попадне на тези имена, много от които бяха свързани с широко обсъждани случаи — имена като Грейс Дериън например. Тя бе последната, с която бе разговаряла, около седем и петнайсет вечерта, след като приключи конферентния разговор с Бъргър и бързаше да се приготви за Си Ен Ен. Госпожа Дериън бе позвънила на блекбърито й, изпаднала почти в истерия от прессъобщението, което назоваваше Тони Дериън по име и заявяваше, че е била изнасилена и пребита до смърт. Госпожа Дериън бе в паника, защото предполагаше, че има разлика между удар по главата и пребиване до смърт, и думите на Скарпета не я успокоиха. Скарпета не бе действала непочтено. Не бе говорила подвеждащо. Прессъобщението не беше нейно, подборът на думите не бе неин и независимо колко трудно й бе на госпожа Дериън, тя трябваше да разбере защо Скарпета не може да навлиза в повече подробности. Много съжаляваше, но просто не можеше да обсъжда повече случая…
— Помните ли какво ви казах? — Скарпета се преобличаше, докато говореше. — Опазването на тайната е от съществено значение, защото някои подробности са известни само на убиеца, съдебния лекар и полицията. Ето защо не мога да ви кажа нищо повече на този етап.
Вижте я само, поборницата за дискретност и етично поведение — а нищо чудно някой да бе открил информацията за Грейс Дериън в незащитеното от парола блекбъри и да се бе свързал с разстроената жена. Скарпета не можеше да спре да мисли за онова, което Карли бе раздухала по новините, за жълтото такси и предполагаемата връзка между Тони Дериън и Хана Стар, и фалшивата информация за открити разлагащи се косми на Хана. Разбира се, че един журналист би искал да си побъбри с Грейс Дериън, особено ако е коравосърдечен и отчаян. Списъкът с възможните поразии, причинени от липсващия телефон на Скарпета, ставаше все по-дълъг, докато тя си припомняше нови и нови неща. Продължаваше да се сеща за имена на хора, чиито координати пазеше от началото на кариерата си, отначало на хартия, а после и в електронен формат, прехвърляше ги на всеки нов телефон, за да се озоват най-накрая в устройството, купено от Луси.
В телефонния й указател имаше стотици имена, много от тях на хора, които можеше никога вече да не й се доверят, ако някой като Карли Криспин им се обади на джиесемите или на директните им телефони, или вкъщи. Кметът Блумбърг, комисарят Кели, доктор Едисън, безброй влиятелни личности тук и в чужбина, както и огромната мрежа от колеги на Скарпета: съдебни експерти, медици, прокурори и адвокати, роднините й, приятелите й, лекарят й, зъболекарят й, фризьорът й, личният й треньор, икономката й. В блекбърито й бяха записани местата, където пазарува. Какво е поръчвала от Амазон, включително книгите, които четеше. Ресторанти. Счетоводителят й. Личният й банкер. Колкото повече мислеше, толкова по-дълъг ставаше списъкът — по-дълъг и по-обезпокоителен. Запазени съобщения от гласовата поща, които се визуализираха на екрана и можеха да се пуснат без парола. Документи и пауър пойнт презентации, които включваха графични изображения, свалени от имейли — включително снимките от мястото, където бе открит трупът на Тони Дериън. Снимката, която Карли показа в ефир, може би идваше от телефона на Скарпета. После тревогите й се насочиха към чата и всички онези приложения, които позволяваха постоянен контакт.
Скарпета не обичаше чата, смяташе тези технологии за истинска напаст. Те не представляваха подобрение и бяха може би едно от най-злополучните и дръзки нововъведения в историята: хората да пишат на малки тъчскрийнове и клавиатури, когато би трябвало вниманието им да е насочено към други важни дейности като шофиране, пресичане на оживена улица, управление на опасни машини като самолети или влакове, или пък трябваше да седят в класната стая, аудиторията, на медицински семинари, на театър или на концерт, или да обръщат внимание на човека срещу себе си в ресторанта или до себе си в леглото. Неотдавна тя бе хванала един студент по медицина да си чати по време на аутопсия — натискаше мъничките клавиши с латексовите си ръкавици. Изгони го от моргата, изключи го от своя клас и поиска от доктор Едисън да забрани употребата на всякакви електронни устройства в сградата, но това никога нямаше да стане. Бе прекалено късно, щеше да е като да се опитваш да върнеш стрелките назад и никой нямаше да го спазва.