— Това им е хубавото на компютрите — каза Бъргър. — Те не се интересуват дали нещо е било отдавна. Особено компютрите на Луси, нейните програми за неврални мрежи — програмни конструкции, които имитират човешкия мозък. Нека ви опресня паметта за онези отдавнашни дни в „Парк Дженеръл“. Когато сте влизали в моргата, е трябвало да използвате служебната си карта. Да ви звучи познато?
— Сигурно е така. Искам да кажа, май такава беше процедурата.
— И всеки път, когато сте използвали служебната си карта, кодът ви е бил запазван в компютърната система на болницата.
— Там има и записи от охранителните камери — добави Луси. — А също и имейлите ти, защото са се намирали на сървър на болницата, който прави рутинен бекъп на данните, и това означава, че те още разполагат с електронни записи от времето, когато си бил там. Включително всичко, писано, на компютъра, който си ползвал в болницата. А ако си влизал през него в личните си имейли, значи и с тях. Всичко е свързано. Номерът е само да знаеш как. Няма да те обременявам с много компютърен жаргон, но точно с това се занимавам аз тук. Правя връзки по същия начин, по който невроните в мозъка ти ги правят в момента. Потоци от входящи и изходящи сигнали от сетивните и моторните нерви в очите ти, ръцете ти, които мозъкът сглобява, за да извърши някакво действие или да реши проблем. Образи, идеи, писмени съобщения, разговори. Дори писането на сценарии. Всичко това е взаимосвързано и образува модели, които ти позволяват да забелязваш, решаваш и предугаждаш.
— Какво писане на сценарии? — По говора на Хап Джъд личеше, че устата му е пресъхнала. — Не знам за какво говориш.
Луси затрака по клавишите. После насочи едно дистанционно към плосък екран, монтиран на стената. Джъд посегна към бутилката вода, разви капачката и отпи дълга глътка.
Плоският екран се раздели на прозорци, с изображения във всеки от тях: младият Хап Джъд по престилка влиза в моргата на болницата, вади латексови ръкавици от една кутия, отваря неръждаемата стоманена врата на хладилната стая; снимка от вестник на деветнайсетгодишната Фара Лейси, много красива светлокожа афроамериканка в мажоретен костюм, държаща помпони и широко усмихната; имейл; страница от сценарий.
Луси кликна на страницата и тя изпълни целия екран.
„Кадърът се сменя със:
Спалня, нощ
Красива жена лежи на леглото, завивките са отметнати, струпани на купчина до босите й крака. Изглежда мъртва, ръцете й са събрани на гърдите в нещо като религиозна поза. Тя е напълно гола. Един Натрапник, когото не можем да видим добре, върви към нея — все по-близо и по-близо! Хваща я за глезените и издърпва отпуснатото й тяло до края на леглото, разтваря краката й. Чуваме тих звън от разкопчаването на колана му. Натрапникът:
Имам добри новини. Скоро ще се озовеш в рая.
Докато говори, панталоните му падат на пода.“
— Откъде взе това? Кой ти го е дал, по дяволите? Нямаш право да ми ровиш в пощата — каза високо Хап Джъд. — Освен това не е каквото си мислиш. Ти се опитваш да ме натопиш!
Луси цъкна с мишката и един имейл изпълни плоския екран.
„Хей толкоз по-зле за нея как се казваше. Заеби я тая. Обади се ако искаш едно студено.“
— Имах предвид пиене. — Думите му излизаха със запъване. Гласът му трепереше. — Не помня кой… Вижте, сигурно съм говорел за студено питие. Питал съм някого дали иска да се видим и да пийнем нещо.
— Не знам — каза Луси на Бъргър. — Струва ми се, той предположи, че сме изтълкували „едно студено“ като нещо друго. Може би тяло? Някой път трябва да опиташ да ползваш спелчек — обърна се тя към Джъд. — Освен това трябва да внимаваш какво правиш, какво пишеш по имейла, за какво си чатиш от компютри, които са свързани със сървър. Като например болничен сървър. Можем да стоим тук с теб и цяла седмица, ако искаш. Имам компютърни програми, които могат да навържат всички късчета от цялото ти извратено подобие на живот.
Това беше блъф. Засега разполагаха със съвсем малко: само писаното от него на болничните компютри, имейлите му, данните, които се бяха помещавали на сървъра тогава, плюс няколко снимки от охранителни камери и записи в дневника на моргата за двуседмичния период на хоспитализирането на Фара Лейси. Не бяха имали време да прегледат нещо друго. Бъргър се страхуваше, че ако отложи разговора с Хап Джъд, никога вече няма да има тази възможност. Тя го наричаше „блицатака“. Ако по-рано това не й харесваше, сега бе съвсем непоносимо. Изпитваше съмнения. Сериозни съмнения. Същите, които бе изпитвала през цялото време, само че много по-силни. Луси направляваше всичко това. Беше си наумила някаква цел и явно не й пукаше как ще стигне до нея.