— Не искам да гледам нищо повече — заяви Хап Джъд.
— Има тонове информация за проучване. Станах кривогледа. — Луси почука с показалец по лаптопа. — Всичко е свалено. Неща, които се съмнявам, че помниш; сигурно и представа си нямаш за тях. Не съм сигурна какво ще направят ченгетата с това. — Обърна се към Бъргър. — Какво ще направят ченгетата с това?
— Мен ме притеснява какво е станало, докато жертвата е била още жива — каза Бъргър, защото трябваше да изиграе ролята си докрай. Не можеше да спре сега. — Фара е прекарала в болницата две седмици, преди да умре.
— Или по-точно, дванайсет дни — каза Луси. — На животоподдържащи системи, без изобщо да дойде в съзнание. През пет от тези дни Хап е бил дежурен, работил е в болницата. Някога влизал ли си в стаята й, Хап? Може би си се позабавлявал, докато е била в кома?
— Ти си извратенячката тук!
— Направи ли го?
— Казах ви — рече той на Бъргър. — Аз дори не я знам коя е.
— Фара Лейси — повтори Бъргър. — Деветнайсетгодишната мажоретка, чиято снимка сте видели в „Харлем Нюз“. Същата тази снимка, която ви показахме току-що.
— Същата снимка, която си пратил до самия себе си — каза Луси. — Чакай да позная. Не си спомняш. Ще ти напомня. Пратил си я по имейла до себе си в същия ден, когато се е появила в новините по интернет. Пратил си си статията за автомобилната катастрофа. Намирам това за много интересно.
Тя кликна на снимката, за да я изкара отново върху екрана на стената. Снимката на Фара Лейси в мажоретния й костюм. Хап Джъд извърна очи и промърмори:
— Не знам нищо за никаква катастрофа.
— Семейството се прибира от Маркъс Гарви Мемориал Парк в Харлем — каза Бъргър. — Хубав съботен следобед през юли 2004-та. Някакъв мъж, говорещ по джиесема си, минава на червено на Ленъкс авеню и се забива странично в тях.
— Не помня — каза Джъд.
— Фара получава така наречената вътрешномозъчна травма, която представлява нараняване на мозъка без проникваща рана — продължи Бъргър.
— Не помня. Само си спомням смътно, че беше в болницата.
— Точно така. Помните, че Фара е била пациентка в болницата, където сте работили. В интензивното отделение, свързана към животоподдържаща апаратура. Понякога сте влизали в интензивното да взимате кръв, това помните ли го? — попита Бъргър.
Той не отговори.
— Не е ли вярно, че сте се славили като умел флеботомист? — попита тя.
— Можел да изцеди кръв и от камък — рече Луси. — Така казала една от сестрите на Марино.
— Кой, по дяволите, е Марино?
Луси не трябваше да го споменава. Назоваването на следователите или който и да било участник в случая бе привилегия на Бъргър. Марино беше говорил с няколко души в болницата — по телефона и много предпазливо. Ситуацията беше деликатна. Бъргър чувстваше по-голяма отговорност от обикновено заради самоличността на възможния обвиняем. Луси, изглежда, не споделяше нейната загриженост и искаше да съсипе Хап Джъд. Може би бе изпитвала същото преди няколко часа към въздушния диспечер и към служителя, когото бе насолила на летището. Бъргър бе чула всяка дума през вратата на тоалетната. Луси жадуваше за кръв, може би не точно кръвта на Хап Джъд, може би кръвта на много хора. Бъргър нямаше представа защо. Вече не знаеше какво да мисли.
— Много хора проучват ситуацията ви — каза тя на Джъд. — Луси от няколко дни ви проверява, издирвайки всевъзможна информация през компютрите си.
Това не беше съвсем вярно. Луси се бе занимавала с това само един ден, и то от разстояние, от Стоу. След като Марино се бе заел с работата, болницата бе оказала съдействие — изпрати исканата информация по имейла без никакви възражения, защото ставаше дума за личен въпрос, засягащ техен бивш служител, и Марино бе намекнал, както само той умееше, че колкото по-отзивчива е „Парк Дженеръл“, толкова по-вероятно е проблемът да бъде решен по дипломатичен път, дискретно. Заповеди за обиск, съдебни разпореждания и бивш служител, който сега бе знаменитост — това гарантираше, че историята ще залее всички новини. Което не бе необходимо, след като може би в крайна сметка никой нямаше да бъде обвинен, и би било ужасно да причинят нова болка на семейството на Фара Лейси, пък и не беше ли жалко как в днешни дни всички се съдят за щяло и нещяло. Така бе казал Марино, или поне нещо в този дух.