Бъргър го записа в тефтерчето си и каза на Луси:
— Ще проверим това. — После се обърна към Джъд. — Помните ли с коя авиолиния и с кой полет пътувахте?
— „Американ“. Около обяд, не помня номера на полета. Аз не празнувам Деня на благодарността, пет пари не давам за пълнени пуйки и за такива работи. Той не означава нищо за мен, затова трябваше да помисля малко. — Кракът му подскачаше бързо. — Знам, че сигурно ви се вижда подозрително.
— Защо да ми се вижда подозрително?
— Ами, тя изчезва, а на следващия ден аз хващам самолета — каза Хап Джъд.
15.
Фордът „Краун Вик“ на Марино бе покрит с тънък слой сол и това му напомняше за неговата кожа, която по това време на годината бе суха и се лющеше. Нюйоркската зима влияеше по един и същ начин на него и на колата му.
Не му беше в стила да кара мръсен автомобил, целия изподраскан, с протрити седалки и малка дупка в провисналата тапицерия на тавана, и това постоянно го смущаваше, а понякога го и дразнеше. Одеве, когато се бяха видели със Скарпета пред нейната сграда, бе забелязал голяма ивица белезникав прах на якето й там, където го бе обърсала във вратата. Сега отиваше да я вземе и му се искаше по пътя да има отворена автомивка.
Открай време бе придирчив към вида на возилото си, поне отвън, независимо дали е полицейска патрулка, камион или „Харли“. Бойната колесница на един мъж е отражение на неговата същност и на мнението му за себе си — като се изключи хаосът, който едно време не го бе притеснявал, стига определени хора да не го видят. Признаваше си, че е бил мърляч, особено по време на дните си в Ричмънд, и винеше за това някогашната си склонност към самоунищожение. Тогава купето на патрулката му бе затрупано с документи, чаши от кафе, опаковки от храна, пепелниците бяха толкова препълнени, че не можеше да ги затвори, на задната седалка имаше захвърлени дрехи, а в багажника — купища полицейска екипировка, пликове с улики и неговата пушка „Уинчестър“. Но вече не. Вече се беше променил.
Отказването от алкохола и цигарите бе разрушило из основи предишния му живот, като стара сграда, сравнена със земята. Това, което бе изградил на негово място, засега бе доста добро, само дето вътрешният му календар и часовник бяха разстроени и може би винаги щеше да е така, не само заради начините, по които си прекарваше или не си прекарваше времето, но и защото то бе толкова повече отпреди — по негови изчисления имаше три до пет допълнителни часа дневно. Беше го пресметнал на хартия — задача, възложена му от неговата психотерапевтка Нанси в лечебния център на Северния бряг на Масачузетс по-миналия юни. Беше се усамотил на един градински стол пред параклиса, където можеше да усеща мириса на морето и да го слуша как се разбива в скалите. Въздухът бе хладен, а слънцето топлеше темето му, докато той седеше и правеше сметките. Никога нямаше да забрави шока, който бе изпитал. Една цигара отнемаше седем минути от живота му, но още две-три минути отиваха само за ритуала: да реши къде и кога да го направи, да извади пакета, да изтръска от него една цигара, да я запали, да дръпне дълбоко за първи път, след това още пет или шест пъти, да я загаси, да хвърли фаса. Пиенето убиваше още повече време: когато веселбата започнеше, денят кажи-речи приключваше.
— Душевният покой идва от знанието какво можеш и какво не можеш да промениш — бе казала Нанси, когато той й показа разкритията си. — А това, което не можеш да промениш, Пийт, е, че близо половин век си прахосвал поне двайсет процента от часовете си на бодърстване.
Трябваше или да запълва разумно дни, които са с двайсет процента по-дълги, или да се върне към лошите си навици, което бе напълно изключено след всички неприятности, които му бяха причинили. Започна да се интересува от четене, следене на текущите събития, сърфиране в Мрежата, чистене, организиране, поправяне на разни неща, обикаляше между щандовете на „Забарс“ и „Хоум депо“, а ако не можеше да спи, отиваше в „Ту Тръкс“, пиеше кафе, разхождаше кучето Мак или ходеше в огромния гараж на ОБР. Постави си за цел да оправи скапаната си полицейска кола, сам работеше върху нея с лепило и боя за драскотини и полагаше големи старания. Чрез бартери и подмолни машинации се сдоби със съвсем нова сирена, решетка и сигнални лампи. Бе придумал хората от радиосервиза да програмират по специален начин мобилното му радио Моторола Р25, така че да лови множество други честоти, освен тези на ОСО, Отдела за специални операции. Със собствени пари бе купил бронирано чекмедже, което монтира в багажника, за да съхранява в него екипировка и припаси, като се започне от батерии и допълнителни муниции и се стигне до сак с личната му деветмилиметрова карабина „Берета Сторм“, дъждобран, работни дрехи, лека бронирана жилетка и резервен чифт боти „Блекхок“.