Пусна чистачките и пръсна голяма доза течност върху предното стъкло. На него се образуваха две чисти дъги, докато колата излизаше от Замръзналата зона, зоната с ограничен достъп около полицейското управление, където се допускаха само упълномощени лица. Повечето прозорци на сградата от кафяви тухли бяха тъмни, особено тези на четиринайсетия етаж, командния център, където се намираха стаята „Теди Рузвелт“ и офисът на комисаря — там нямаше никого. Минаваше пет. На Марино му бе отнело известно време да напише заповедта за обиск и да я прати на Бъргър заедно с пояснение защо не е могъл да се яви на срещата с Хап Джъд. Питаше дали е минала добре и казваше, че съжалява, задето не е бил там, но бил зает с наистина спешен случай.
Напомняше й за възможната бомба в сградата на Скарпета и отбелязваше, че сега се притеснява за евентуален пробив в сигурността на ССМ, а дори и на полицейското управление и офиса на окръжния прокурор, заради кражбата на блекбърито на докторката. На него имаше записани разговори, съобщения и поверителна информация, засягащи цялата правораздавателна система на Ню Йорк. Е, може и да преувеличаваше малко, но не се бе явил за среща с шефката си. Беше поставил Скарпета на първо място. Бъргър щеше да го обвини, и то не за първи път, че има проблем с приоритетите. Бакарди го обвиняваше в същото и точно затова не се разбираха.
На кръстовището на „Пърл“ и „Файнест“ забави край бялата караулка. Ченгето вътре, което се виждаше като неясна фигура през замъгленото стъкло, му махна с ръка. Марино си помисли дали да не се обади на Бакарди, както правеше някога — по времето, когато нямаше значение колко часът е и какво прави тя. В началото на връзката им никой момент не бе неудобен и той можеше да говори с нея, когато си поиска, да й разкаже какво става, да чуе нейния отговор, остроумните й забележки, постоянните й подмятания, че й липсва и кога ще се видят отново. Искаше му се да звънне на Бонел — Ел Ей, както я наричаше вече — но не можеше да го направи на този етап, и изведнъж осъзна с какво нетърпение очаква да види Скарпета, макар и по работа. Беше се изненадал, направо не можеше да повярва, когато тя му се обади по телефона и каза, че имала проблем и се нуждаела от неговата помощ. Стана му приятно от мисълта, че голямата клечка Бентън не е всемогъщ. Бентън не можеше да направи нищо за това, че Карли Криспин е откраднала блекбърито на докторката, Марино обаче можеше. Хубавичко щеше да я нареди!
Медният шпил на стария Улуърт Билдинг се издигаше, заострен като шапка на вещица, на фона на нощното небе над Бруклинския мост, където трафикът бе слаб, но постоянен, и създаваше шум като от морски прибой или от далечен вятър. Марино усили звука на полицейското радио, заслушан в разговорите между полицаи и диспечери — уникален език от кодове и насечени комуникации, който изглеждаше безсмислен на останалия свят. Марино имаше слух за него, сякаш го бе използвал през целия си живот, и можеше да разпознае своя номер, колкото и зает да беше.
— … осем-седем-нула-две.
Това му подейства като кучешка свирка и той изведнъж застана нащрек. Усети прилив на адреналин, сякаш някой бе настъпил газта, и грабна микрофона.
— Нула-две слуша — предаде той, пропускайки целия си номер, 8702, защото предпочиташе да запазва известна анонимност винаги, когато е възможно.
— Можете ли да се обадите на един номер?
— Потвърждавам.
Диспечерът му даде номер и Марино го записа върху една салфетка, докато караше. Беше нюйоркски номер, който му се струваше познат, но не можеше да определи чий е. Той се обади и отсреща вдигнаха още при първото позвъняване.
— Лание — каза женски глас.
— Детектив Марино, Нюйоркско полицейско управление. Диспечерът току-що ми даде този номер. Някой там да ме търси? — Той сви по „Кънал“, насочвайки се към Осмо авеню.
— Тук специален агент Марти Лание от ФБР — каза жената. — Благодаря ви, че се свързахте с мен.
Да му се обажда в пет сутринта?
— Какво има? — попита той и се сети защо номерът му се бе сторил познат.
Това бе телефонната централа на офиса на ФБР в Ню Йорк, с която се беше свързвал много пъти, но Марти Лание не му бе позната, нито пък вътрешният й номер. За първи път чуваше за нея и не можеше да си представи защо ще го издирва толкова рано сутринта. После си спомни. Петровски бе пратил на ФБР снимките от охранителната камера на мъжа с татуирания врат. Марино изчака, за да види какво иска специален агент Лание. Тя каза: