На площад „Колумб“ таблото на Си Ен Ен вече показваше други новини, които нямаха нищо общо със Скарпета и „Докладът на Криспин“, нещо за Пийт Таунзънд и „Ху“. Информационната лента грееше яркочервена на фона на нощта. Може би ФБР свикваше спешна среща заради това, че Скарпета е критикувала Бюрото публично, наричайки профилирането „отживелица“. Когато някой с нейното положение правеше такива изказвания, федералните го приемаха сериозно и не го подминаваха с лека ръка. Дори и да не го бе казала наистина или да го бе казала неофициално, да бе извадено от контекста и да не бе имала предвид точно това.
Марино се зачуди какво ли е казала всъщност и какво е имала предвид, после реши, че каквото и да е намислило ФБР, вероятно няма връзка с критиките към Бюрото, които и без това не бяха нищо ново или необичайно. Ченгетата критикуваха Бюрото непрекъснато. Най-вече от завист. Ако наистина вярваха в критиките, които отправяха, то нямаше да дават мило и драго, за да влязат в специализираните отряди на ФБР или да идат на курсове в Куантико. Беше се случило нещо друго, което не бе свързано с лошата реклама. Марино все се връщаше към едно и също: трябваше да има нещо общо с татуировката, с мъжа с шапката на „ФедЕкс“. Побъркваше се от мисълта, че му се налага да чака, за да узнае подробностите.
Паркира зад едно жълто такси, хибрид, от най-новите: Ню Йорк ставаше екологичен град. Излезе от своя мръсен, гълтащ сума ти бензин „Краун Вик“ и влезе във фоайето. Скарпета седеше на дивана, облечена в дебело палто от овча кожа и ботуши — като за сутрин, включваща посещение на Родмънс Нек, който бе заобиколен от вода и там винаги бе адски ветровито и студено. Носеше през рамо обичайната си черна работна чанта, в която бяха подредени множество необходими вещи. Ръкавици, калцуни, комбинезони, цифров фотоапарат, основни медицински средства. Такъв бе животът им, никога не знаеха къде могат да се окажат или какво ще открият и затова имаха чувството, че трябва да са винаги готови. Изражението й бе разсеяно и уморено, но тя му се усмихна с благодарност. Беше му признателна, че е дошъл да й помогне, и това го накара да се почувства добре. Тя отиде при него на вратата, излязоха заедно и се спуснаха по стълбите към тъмната улица.
— Къде е Бентън? — попита Марино, докато й отваряше предната врата. — Внимавай за палтото. Колата е адски мръсна. Няма спасение от всичката тази сол и мръсотия по пътя от снега. Не е като във Флорида, Южна Каролина, Вирджиния. Опитваш се да намериш автомивка, ама каква полза? Една пресечка по-нататък колата изглежда сякаш си минал през варовикова кариера. — Отново се чувстваше неловко.
— Казах му да не идва — отвърна Скарпета. — Така или иначе не може да ни помогне за моето блекбъри, но и на Родмънс Нек няма да дойде. Стават много неща и той трябва да свърши някои работи.
Марино не попита какви или защо. Не издаде колко е щастлив, че Бентън го няма, за да го подлага на грубото си отношение. Бентън никога не се бе държал дружелюбно с него, нито веднъж през всичките двайсет години, откакто се познаваха. Не бяха приятели, не се срещаха извън работата, не правеха нищо заедно. Това изобщо не приличаше на познанство между две ченгета. Бентън не ловеше риба, не играеше боулинг и пет пари не даваше за мотоциклети и камиони; двамата никога не бяха висели в някой бар, не бяха приказвали за случаи и за жени, както си приказват мъжете. Истината бе, че единственото общо между Марино и Бентън бе докторката, и той се опита да си спомни кога за последно е бил сам с нея. Харесваше му да я има само за себе си. Щеше да се погрижи за нейния проблем. С Карли Криспин бе свършено!
Скарпета каза същото както винаги:
— Сложи си колана.
Той запали колата и закопча предпазния колан, макар че ужасно мразеше да го прави. Това бе един от онези стари навици, като пиенето и пушенето, които можеше да наруши, но никога не ги забравяше, нито пък му харесваха особено. Голяма работа, че така било по-безопасно! Не можеше да понася да е препасан с колан и това нямаше да се промени. Адски се надяваше никога да не се окаже в ситуация, в която му се налага да изхвръкне светкавично от колата и — опа, мамка му, коланът му още е закопчан, и той умира. Зачуди се дали онзи специален екип още обикаля и прави случайни проверки на ченгетата с надеждата да сгащи някого без колан и да му вземе книжката за половин година.