— Я стига! Сигурно знаеш случаи, в които тези проклети джаджи са затрили някого — каза той. Ако някой знаеше истината по въпроса, това трябваше да е Скарпета.
— Кои джаджи? — попита тя, докато Марино потегляше.
— Коланите. Тези автомобилни усмирителни ризи, за които постоянно опяваш, доктор Най-лошият-възможен-случай. През всичките ми години в Ричмънд там нямаше подли ченгета, които да обикалят и да дебнат останалите дали са си закопчали коланите. На никого не му пукаше и аз никога не съм слагал колан. Нито веднъж. Дори когато ти се качваше в колата ми и почваше да ми досаждаш с приказки за различните начини, по които мога да се нараня или да умра, ако не внимавам. — Приятно му беше да си спомня за онези дни, как обикаляха само двамата, без Бентън. — Помниш ли оня път, когато попаднах в престрелка в Гилпин Корт? Ако не бях в състояние да изскоча веднага от колата, какво мислиш, че щеше да стане?
— Липсва ти инстинктът да си откопчаваш колана, и то именно заради ужасния навик да не го слагаш — каза тя. — А и доколкото си спомням, ти преследваше онзи наркопласьор, а не той теб. Не смятам, че коланът ти е бил някакъв фактор, независимо дали е бил закопчан, или не.
— Исторически погледнато, си има причина ченгетата да не слагат колани — отвърна той. — От памтивека е така. Никога не слагаш колана и никога не палиш вътрешното осветление. Защо ли? Защото единственото, което е по-лошо от това някакъв безделник да почне да стреля по теб, докато си в колата със сложен колан, е да си със сложен колан и вътрешното осветление да работи, така че гадината да може да те види по-добре.
— Мога да ти дам статистически данни — каза Скарпета, загледана през прозореца и някак прекалено кротка. — За всички мъртъвци, които можеха да са си живи и здрави, ако си бяха закопчали колана. Не съм сигурна дали бих могла да ти дам и един пример за някой, който е умрял, защото си го е сложил.
— Ами ако изхвърчиш от крайбрежната улица в реката?
— Ако си без колан, вероятно ще си фраснеш главата в предното стъкло. Не е особено полезно да изгубиш съзнание, когато си под водата. На Бентън току-що му се обадиха от ФБР — добави наглед без никаква връзка. — Чудя се дали някой може да ми каже за какво става въпрос.
— Дано той да знае, защото аз със сигурност не знам.
— Говорил ли си с тях? — попита Скарпета и Марино усети, че е тъжна.
— Преди няма и петнайсет минути, докато идвах да те взема. Бентън каза ли нещо? Да не би да му се обаждаше профайлърка на име Лание? — Марино сви по Парк авеню и се сети за Хана Стар.
Къщата на семейство Стар се намираше недалеч от мястото, към което се бяха насочили.
— Той още беше на телефона, когато излязох. Знам само, че говореше с ФБР.
— Значи изобщо не е споменал какво иска тя? — Марино предполагаше, че е била Марти Лание, че се е обадила на Бентън след разговора с него.
— Не знам. Още беше на телефона, когато излязох — повтори Скарпета.
Не искаше да говори за нещо. Може би с Бентън се бяха карали, или пък беше изнервена и потисната заради откраднатото блекбъри.
— Нещо не ми се връзва — продължи Марино, неспособен да се спре. — Защо ще се обаждат на Бентън? Марти Лание е профайлър на ФБР. Защо й е притрябвало да се обажда на един бивш профайлър?
Достави му тайно удоволствие да го изрече на глас, да нащърби леко бляскавата броня на Бентън. Той вече не беше от ФБР. Дори не беше и полицай.
— Бентън работи по немалко случаи, които са свързани с ФБР. — Тонът й не бе отбранителен, а тих и печален. — Но не знам със сигурност.
— Казваш, че от ФБР го търсят за съвет?
— От време на време.
Марино бе разочарован да го чуе.
— Това е изненадващо. Мислех, че с Бюрото се мразят. — Сякаш Бюрото бе някакъв човек.
— Търсят го за консултации не защото е бивш служител на ФБР, а защото е уважаван съдебен психолог, който много активно предлага професионалната си оценка и мнение за криминални случаи в Ню Йорк и на други места.
Взираше се в Марино в полумрака. Провисналата тапицерия на тавана бе само на сантиметри от косата й. Трябваше да поръча нов плат и високотемпературно лепило и да смени проклетата гадост.
— Единственото, което мога да кажа със сигурност, е, че трябва да има нещо общо с татуировката. — Той изостави темата за Бентън. — Докато бях в КИЦ, предложих да хвърлим по-голяма мрежа, да не претърсваме само базите данни на Нюйоркското полицейско управление, защото не намерихме нищо за татуировката, за черепите и ковчега на врата на онзи. Намерихме обаче нещо за Доди Ходж. Освен че е била арестувана в Детройт миналия месец, открих призовка за Транспортния съд, в която е описано как причинила смут в един градски автобус тук, в Ню Йорк, и казала на някой да се прати по дяволите с „ФедЕкс“. Това е интересно, защото картичката, която е пратила на Бентън, е била в плик на „ФедЕкс“, а мъжът с татуировката, който е доставил твоя пакет, е с шапка на „ФедЕкс“.