— Това не е ли малко като да правиш връзка между различни писма, защото и двете имат пощенски марки?
— Знам. Сигурно е пресилено — каза Марино. — Но не мога да не се запитам дали няма връзка между него и душевноболната пациентка, която ви е пратила пееща коледна картичка, а после ти се е обадила в ефир по телевизията. И ако е така, ще бъда притеснен, защото знаеш ли какво? Този с татуирания врат не е кандидат за наградата за примерен гражданин, щом е в базата данни на ФБР, нали? Там е, защото е бил арестуван или го издирват някъде за нещо, може би за федерално престъпление.
Той намали скоростта. Червената тента на хотел „Елизиум“ вече се виждаше отпред вляво.
Скарпета каза:
— Махнах паролата на моето блекбъри.
Това не му прозвуча като нещо, което би направила. Отначало не знаеше какво да каже и осъзна, че тя е смутена. А Скарпета почти никога не бе смутена.
— На мен също ми писва да го отключвам непрекъснато. — Можеше да й съчувства до известна степен. — Но в никакъв случай не бих го оставил без парола. — Не искаше да звучи укорително, обаче постъпката й не бе никак умна. Трудно му беше да си представи, че тя може да е толкова небрежна. — Е, и какъв е проблемът?
А после го обхвана безпокойство, като се сети за собствените си контакти с нея: имейли, гласова поща, есемеси, копия от доклади, снимки от случая Тони Дериън, включително и онези, които бе направил в апартамента й, с неговия коментар по тях.
— Тоест искаш да кажеш, че Карли може да е видяла всичко в проклетото ти блекбъри? Мамка му!
— Ти имаш очила — каза Скарпета. — И ги носиш постоянно. Аз имам очила за четене, но не ги нося през цялото време. Е, представи си, че обикалям из сградата или излизам да си купя сандвич и трябва да се обадя на някого, а не мога да видя, за да набера тъпата парола.
— Би могла да увеличиш шрифта.
— Този проклет подарък на Луси ме кара да се чувствам деветдесетгодишна. Затова махнах паролата. Дали е било добра идея? Не. Но го направих.
— Каза ли й? — попита Марино.
— Смятах да направя нещо по въпроса. Не знам точно какво. Предполагам, щях да се опитам да свикна, да върна паролата, но така и не се наканих да го направя. Не съм й казала. Тя може дистанционно да изтрие всичко в телефона, а не искам да го прави засега.
— Не. Иначе като си получиш блекбърито обратно, нищо няма да го свързва с теб, освен серийния номер. Пак бих могъл да обвиня Карли Криспин в престъпление, защото стойността му е над двеста и петдесет долара. Но предпочитам да е нещо по-сериозно. — Беше мислил доста по въпроса. — Ако е откраднала информация, ще имам повече материал за работа. Като се има предвид колко неща съхраняваш на блекбърито си, бихме могли да я обвиним в кражба на лични данни, престъпление от клас С. А може би ще успея да докажа и умисъл, ще докажа, че е планирала да продаде информация от Службата по съдебна медицина, да извлече облага, като я оповести публично. Може би ще й докараме нервна криза.
— Надявам се да не направи някоя глупост.
Марино не бе сигурен кого има предвид Скарпета: Карли Криспин или Луси.
— Ако обаче на телефона ти няма данни… — започна отново той.
— Казах й да не го нюква. Ако използвам нейния термин.
— Значи няма да го направи — рече Марино. — Луси е опитен следовател и експерт по компютърна криминалистика, а преди това федерален агент. Знае как работи системата и вероятно знае, че не си използвала проклетата си парола. Би трябвало, след като е създала мрежа на някакъв си сървър — и не искай от мен да използвам нейния жаргон — уж за да ни направи услуга. Както и да е, тя ще дойде да донесе заповедта за обиск.
Скарпета мълчеше.
— Искам да кажа, че тя вероятно може да провери и да разбере за паролата ти, нали? — продължи Марино. — Би могла да разбере, че си престанала да я използваш, нали? Сигурен съм, че следи за такива неща, нали?
— Не мисля, че следи мен — отвърна Скарпета.