Марино започваше да осъзнава защо се държи сякаш нещо я гризе, нещо, което не е свързано с откраднатия смартфон или възможната кавга с Бентън. Не каза нищо. Седяха в очуканата му кола пред един от най-хубавите хотели в Ню Йорк Сити, един портиер ги гледаше, но не излизаше навън да им досажда. Хотелският персонал познаваше колите на ченгетата от пръв поглед.
— Обаче наистина мисля, че следи някого — продължи Скарпета. — Хрумна ми за първи път, когато видях джипиес данните, за които ти разказвах. Стига да иска, Луси може да разбере къде се намира всеки от нас по всяко време. А не мисля, че следи теб или мен. Нито пък Бентън. Едва ли е съвпадение, че изведнъж реши, че трябва да получим тези нови смартфони.
Марино бе сложил ръка на дръжката на вратата и не знаеше какво да каже. От седмици Луси не приличаше на себе си, държеше се особено, бе нервна, ядосана и малко параноична. Той трябваше да обърне по-голямо внимание на това. Трябваше да направи същата връзка, която сега изглеждаше все по-очевидна, колкото по-дълго намекът витаеше във въздуха в тъмната му мръсна кола. И през ум не му бе минавало, че Луси шпионира Бъргър. Такова нещо не би могло да му хрумне, защото той не искаше да вярва в него. Не искаше нищо да му напомня на какво е способна Луси, когато се почувства натясно или просто смята, че е права. Не искаше да се сеща какво бе направила със сина му. Роко си бе зъл по рождение, закоравял престъпник, който не даваше пет пари за никого. Ако Луси не го бе очистила, щеше да го направи някой друг, но Марино не обичаше да му го напомнят. Почти му призляваше от това.
— Джейми работи непрекъснато. Не мога да си представя защо Луси ще е толкова параноична, нито пък какво ще стане, ако Джейми се усети… е, в случай че е вярно. Надявам се да не е. Но познавам Луси и знам, че нещо не е наред, и то от доста време. А ти не казваш нищо и вероятно сега не е моментът да го обсъждаме — каза Скарпета. — Е, как ще действаме с Карли?
— Когато някой работи непрекъснато, понякога другият изперква малко. Разбираш, държи се особено — рече Марино. — В момента аз имам същия проблем с Бакарди.
— А следиш ли я с помощта на джипиес приемник, вграден в смартфон, който си й подарил? — попита горчиво Скарпета.
— Аз съм като теб, докторке. Изкушавам се да хвърля този нов телефон в скапаното езеро — каза той сериозно и изпита съжаление към нея. — Знаеш колко съм зле с писането, дори на обикновена клавиатура, а пък онзи ден си мислех, че натискам бутона за звука, а си направих снимка на шибания крак.
— Ти не би започнал да следиш Бакарди с джипиес дори да си мислиш, че има любовник. Хората като нас не правят такива неща, Марино.
— Е, Луси не е като нас и не казвам, че го прави. — Не го знаеше със сигурност, но вероятно го правеше.
— Ти работиш за Джейми. Не искам да те питам дали има някакви основания… — Скарпета не довърши.
— Няма. Тя не прави нищо — каза Марино. — Гарантирам ти го. Ако кръшкаше, ако си имаше нещо странично, повярвай ми, щях да знам. А не е като да няма възможности. Повярвай ми, това също го знам. Надявам се някак си да се окаже, че Луси не прави каквото казваш. Да я шпионира. Ако Джейми открие нещо такова, няма да й го прости.
— А ти би ли простил?
— Не, по дяволите. Ако имаш някакъв проблем с мен, просто ми кажи. Ако мислиш, че правя нещо, просто ми кажи. Но не ми подарявай лъскав нов телефон, за да можеш да ме шпионираш. Това е непростимо, ако уж вярваш на някого.
— Надявам се да не е така — каза тя. — Е, как ще го направим? — Имаше предвид конфронтацията с Карли.
Слязоха от колата.
— Ще си покажа значката на рецепцията и ще взема номера на стаята й — каза Марино. — После ще й отидем на гости. Само недей да я нокаутираш. Не искам да те прибирам за нападение.
— Ще ми се да можех — отвърна Скарпета. — Представа си нямаш колко ми се ще.
16.
От стая 412 не отговаряше никой. Марино заудря по вратата с огромния си юмрук и започна да вика Карли Криспин.
— Полиция — каза той високо. — Отворете.
Двамата със Скарпета чакаха и се ослушваха в дългия елегантен коридор с кристални аплици по стените и килим в кафяво и жълто, който приличаше на персийски.
— Чувам телевизора — каза Марино, докато тропаше с едната ръка, а в другата държеше работното си сандъче. — Малко е странно да гледа телевизия в пет сутринта. Карли? — извика той. — Полиция. Отвори. — Направи знак на Скарпета да се дръпне от вратата. — Няма да стане. Тя няма да отвори. Значи ще трябва да играем грубо.