— Значи трябва да е слязла по стълбите — рече Скарпета. — Защото я няма тук, нито пък приятеля й, за когото смятаме, че е Уорнър Ейджи. Доколкото ви е известно, при предишните си идвания госпожица Криспин ползвала ли е някога стълбището?
— Повечето хора не го правят. Не съм чувал някой да споменава, че го е ползвала. Вижте, някои от прочутите ни гости се опитват да пазят в тайна идването и заминаването си. Но, честно казано, госпожица Криспин не ми изглежда от срамежливите.
Скарпета си помисли за космите в мивката. Зачуди се дали Карли не е влязла в апартамента и не е видяла какво има в банята. Или може би Ейджи още е бил там, когато се е появила, за да остави откраднатото блекбъри. Дали си бяха тръгнали заедно? Дали бяха слезли по стълбите, оставяйки откраднатия телефон на Скарпета в стаята? Представи си Ейджи, с обръснато лице и глава, без слухов апарат и може би без очила, да се промъква тихо надолу по стълбите с Карли Криспин. Не й се виждаше логично. Беше се случило нещо друго.
— Компютърната система на хотела пази ли данни кога хората влизат и излизат от стаите с помощта на тези магнитни карти? — Скарпета не го смяташе за много вероятно, но все пак попита.
— Не. Повечето хотелски системи, или поне тези, с които съм запознат, не биха допуснали такова нещо. Нито пък съхраняват информация върху картите.
— Никакви имена, адреси, номера на кредитни карти. Нищо такова не е закодирано на картите?
— Изключено — отвърна той. — Данните се съхраняват в компютъра, но не и в картата. Картите само отварят вратите, и това е. Не пазим записи. Всъщност повечето хотелски карти, или поне тези, с които съм запознат, дори нямат закодиран номер на стаята, никаква информация, освен датата на изтичане. — Той погледна към стая 412 и каза: — Предполагам, че не сте намерили никого. Там вътре няма никой, нали?
— Детектив Марино е там.
— Е, радвам се — каза с облекчение Къртис. — Не ми се искаше да си мисля най-лошото за госпожица Криспин или нейния приятел.
Имаше предвид, че не му се е искало да мисли, че някой от тях е мъртъв в стаята.
— Няма нужда да чакате тук — каза Скарпета. — Ще ви се обадим, като свършим. Може да отнеме известно време.
Стаята бе тиха, когато влезе отново и затвори вратата. Марино бе изключил телевизора и сега стоеше в банята, хванал с ръкавица блекбърито, и се взираше във всичките косми по мивката, мраморния плот и пода.
— Уорнър Ейджи — каза тя, докато си слагаше ръкавиците, които Марино й бе дал преди малко. — Ето кой е бил в тази стая. Вероятно Карли никога не е живяла тук. Изглежда, се е появила снощи около единайсет и четирийсет и пет, предполагам с единствената цел да даде на Уорнър Ейджи моето блекбъри. Трябва да използвам твоето, може ли?
— Ако той е направил това, не е на хубаво — каза Марино, като въведе паролата на блекбърито си и й го подаде. — Не ми харесва тая работа. Да си обръснеш всичката коса и да излезеш без слухов апарат и очила.
— Кога за последен път си проверявал ССР и ОСО? Става ли нещо, което би трябвало да знаем? — Интересуваха я всякакви новини от Службата за спешно реагиране или Отдела за специални операции.
Върху лицето на Марино се изписа странно изражение.
— Аз мога да проверя — добави Скарпета. — Но не и ако някой е в болницата или е арестуван, или е прибран в приют, или скита по улиците. Няма да разбера нищо, освен ако човекът не е мъртъв и не е умрял в Ню Йорк. — Набра един номер на телефона на Марино.
— Мостът „Джордж Вашингтон“ — каза той. — Не може да бъде!
— Какво мостът? — Телефонът вече звънеше в Следователския отдел на ССМ.
— Онзи, който скочи. Към два през нощта. Гледах го на живо, докато бях в КИЦ. Около шейсетгодишен, плешив, голобрад. Един полицейски хеликоптер снимаше цялата шибана случка.
Телефонът вдигна един съдебномедицински следовател, казваше се Денис.
— Трябва да проверя какво е пристигнало — каза му Скарпета. — Имаме ли случай от моста „Джордж Вашингтон“?
— И още как — каза Денис. — Самоубийство пред свидетели. От ОБР се опитали да го разубедят, но той изобщо не ги слушал. Всичко е записано на видео. Полицейският хеликоптер е снимал; казах им, че бихме искали копие.
— Хубаво си се сетил. Имаме ли някакви предположения за самоличността му?
— Полицаят, с когото говорих, каза, че не разполагат с нищо по този въпрос. Бял мъж, някъде около шейсетте. Нямал у себе си никакви лични вещи, които да ни подскажат кой е. Нито портфейл, нито телефон. Не можеш да му разгледаш добре лицето, пострадало е доста. Мисля, че е прелетял поне едно петдесет-шейсет метра. Това е колкото двайсететажна сграда. Няма да ти се иска да покажеш снимката му на никого.