— Направи ми една услуга — каза Скарпета. — Слез долу и претърси джобовете му. Провери за всякакви предмети, които може да са дошли с него. Направи снимка и ми я прати. Обади ми се, докато още си при тялото. — Даде му номера на Марино. — Има ли други неидентифицирани бели мъже?
— Никой, за чиято самоличност да нямаме представа. Смятаме, че знаем кои са останалите. Още едно самоубийство, убийство с огнестрелно оръжие, прегазен пешеходец и един умрял от свръхдоза, пристигна с уста пълна с хапчета. За първи път ми се случва такова нещо. Някой конкретно ли търсиш?
— Един изчезнал психиатър може да е при нас. Уорнър Ейджи.
— Защо ми звучи толкова познато? Но нямаме човек с това име.
— Върви да провериш самоубиеца и веднага ми се обади.
— Видя ми се познат — каза Марино. — Гледах го, докато си седях там, и все ми се струваше, че го познавам отнякъде.
Скарпета се върна в банята и взе ключ-картата от тоалетната масичка — хвана я за ръбовете.
— Дай да я проверим за отпечатъци. Също и онази на масичката за кафе. Трябва да вземем част от космите и четката му за зъби — всичко, което е нужно за идентификация. Да го направим сега, докато сме тук.
Марино надяна нови ръкавици и взе ключ-картата от нея. Започна да я ръси с прах, а Скарпета вдигна блекбърито си и погледна визуалната гласова поща. Имаше единайсет нови обаждания, откакто бе използвала за последно телефона си в седем и петнайсет, когато говори с Грейс Дериън, преди да тръгне към Си Ен Ен. Оттогава госпожа Дериън я бе търсила още три пъти, между десет и единайсет и половина, без съмнение заради историята, заляла всички новини по вина на Карли Криспин. Останалите осем повиквания бяха отбелязани като „Неизвестен“, първото в десет и пет, последното почти в полунощ. Бентън и Луси. Бентън се бе опитвал да я намери, докато тя се прибираше заедно с Карли, а Луси вероятно я бе търсила, след като е чула вестта за бомбената заплаха. Зелените иконки до новите гласови съобщения показваха, че никое от тях не е отваряно, макар че би могло. Визуалната гласова поща не изискваше паролата на абоната, а само паролата на блекбърито, която, разбира се, бе махната.
Марино отново си смени ръкавиците и се зае с втората хотелска ключ-карта. Скарпета размишляваше дали да отвори новите си гласови съобщения дистанционно, през неговия телефон. Интересуваше се най-вече от тези на госпожа Дериън, която сигурно страдаше невъобразимо, след като бе чула за жълтото такси и фалшивата информация за откритите косми на Хана Стар. Вероятно си бе помислила същото, което щяха да си помислят много хора — че дъщеря й е убита от някакъв маниак, който е убил и Хана, и че ако полицията е съобщила тази информация по-рано, може би Тони изобщо е нямало да се качи в такси. „Недей отново да вършиш глупости — каза си Скарпета. — Не отваряй никакви файлове, докато не дойде Луси.“ Прегледа списъка със съобщенията и имейлите. Нищо ново не бе четено.
Не виждаше никакви признаци, че някой е разглеждал какво има на блекбърито й, но не можеше да е сигурна. Нямаше как да разбере дали някой е гледал пауър пойнт презентациите, снимките от местопрестъпления или файловете, които вече бе отваряла. Но нямаше причина да мисли, че Уорнър Ейджи е ровил в съдържанието, и това я объркваше. Той със сигурност би проявил любопитство към съобщенията, оставени от майката на убитата бегачка. Каква пикантна информация, която Карли да пусне в шоуто си! Защо не го бе направил? Щом Карли е дошла тук около единайсет и четирийсет и пет, тогава той още не е бил мъртъв, ако приемеше, че човекът на моста „Джордж Вашингтон“ два и половина часа по-късно е бил наистина Ейджи. „Депресия и безразличие“, помисли си. Може би там беше работата.
Марино бе приключил с ключ-картите и Скарпета взе от него още едни ръкавици. Използваните бяха събрани грижливо на купчинка на пода и приличаха на венчелистчета на магнолия. Тя взе ключа, открит в банята, и го изпробва на вратата на стаята. Лампичката светна в жълто.
— Не — каза Скарпета и опита другия ключ, който бе лежал на масичката за кафе до блекбърито й. Лампичката светна в зелено и ключалката изщрака обещаващо. — Този е новият — каза тя. — Карли му е оставила моето блекбъри и новия ключ, а втория сигурно е запазила за себе си.
— Не се сещам за друга причина да постъпи така, освен че той не е бил тук — каза Марино, докато надписваше с флумастер един плик за улики, а после го прибра грижливо до другите в работното си сандъче.