Скарпета си спомни за старите времена, когато той прибираше уликите, личните вещи на жертвите и полицейското оборудване в каквото му попадне и обикновено си тръгваше от местопрестъплението с цял куп пликове от амбалажна хартия или стари кутии. Слагаше ги в багажника, който бе заприличал на Бермудския триъгълник — там можеше да има също така риболовни такъми, топка за боулинг и каса бира. Някак си обаче бе успял нито веднъж да не замърси нещо важно и тя си спомняше само за няколко случая, когато липсата му на дисциплина се бе оказвала дребна пречка в някое разследване. Той винаги бе заплаха предимно за себе си и за всеки, който разчита на него.
— Тя идва и се спира на рецепцията, защото трябва да е сигурна, че има работещ ключ, затова иска да удължи резервацията. После се качва горе, влиза и открива, че той си е тръгнал. — Марино се опитваше да проумее какво е направила Карли, когато е дошла тук снощи. — Освен ако не е решила да използва тоалетната, няма причина да е забелязала какво има вътре. Всичките тези косми, слуховият му апарат. Ако питаш мен, не мисля, че е видяла това, нито пък самия него. Мисля, че е оставила телефона ти и един от новите ключове и се е изнизала по стълбите, защото съвестта й не е била чиста и не е искала да привлича внимание.
— Значи може би той е скитал известно време по улиците. — Скарпета бе съсредоточила ума си върху Ейджи. — Размишлявал е. За онова, което смята да направи. Ако приемем, че наистина се е самоубил.
Марино затвори с щракване сандъчето и в този миг телефонът му иззвъня. Той погледна дисплея и го подаде на Скарпета. Търсеха я от офиса.
— В джобовете му нямаше нищо, бяха обърнати наопаки — каза Денис. — Това е работа на полицията, която вече ги е претършувала за нещо, което би могло да го идентифицира: контрабандна стока, оръжие, каквото и да е. Прибрали са няколко неща в един плик: малко дребни пари и някакъв предмет, който прилича на миниатюрно дистанционно. Може би е за музикална уредба или сателитно радио?
— На него пише ли името на производителя? — попита Скарпета.
— Сименс — каза Денис.
Някой затропа по вратата и Марино отиде да отвори, а Скарпета каза на Денис:
— Можеш ли да познаеш дали дистанционното е включено?
— Ами, на него има малко прозорче, тоест дисплей.
Влезе Луси. Подаде на Марино плик от кафява хартия и свали коженото си пилотско яке. Беше облечена като за летене с карго панталони, униформена риза и леки ботуши с гумени подметки. Носеше през рамо тъмнокафявата чанта, която бе с нея навсякъде — имаше цял куп отделения и джобове и в някой от тях вероятно пистолет. Тя смъкна чантата, отвори я и извади един макбук.
— Трябва да има бутон за включване — каза Скарпета, докато гледаше как Луси отваря лаптопа, а Марино сочи нейното блекбъри и двамата разговарят тихо. Постара се да не обръща внимание на разговора. — Натисни го и задръж, докато ти се стори, че си изключил дистанционното — нареди на Денис. — Прати ли ми снимка?
— Трябва да си я получила вече. Мисля, че сега това нещо е изключено.
— Значи трябва да е било включено, докато е било в джоба му?
— Така мисля.
— В такъв случай полицията не би могла да види на дисплея нищо, което да го идентифицира. Такива съобщения не се виждат, докато не се опиташ да го включиш. Което трябва да направиш сега. Натисни и задръж отново бутона, за да се включи, и виж дали ще се появи някакво системно съобщение. Както когато си включваш телефона и номерът ти се изписва на дисплея. Мисля, че това дистанционно е за слухов апарат. По-точно, за слухов апарат от две части.
— На тялото няма слухов апарат — каза Денис. — Разбира се, той сигурно би паднал, ако човек скочи от мост.
— Луси? — каза Скарпета. — Можеш ли да се логнеш в служебния ми имейл и да отвориш един файл, получен току-що? Снимка. Знаеш ми паролата. Същата, която сложи на блекбърито ми.
Луси остави лаптопа на конзолата под окачения на стената телевизор и затрака по клавиатурата. На екрана на компютъра се появи образ и тя бръкна в чантата, за да извади VGA адаптер и мониторен кабел. Включи адаптера към един от портовете на компютъра.
— Получих нещо на дисплея. „Ако бъде загубено, свържете се с д-р Уорнър Ейджи“. — Денис прочете и един телефонен номер. — Това вече е нещо — прозвуча развълнуваният му глас в ухото на Скарпета. — Това осмисля нощта ми. Какво е две-нула-две? Не е ли кодът на Вашингтон?