Първия път, когато вървеше по пристанището в Бостън — града на неговата младост, където се бе крил по различни коптори цели шест години — и осъзна, че вече не му се налага да е измисленият Том Хавиланд, не изпита еуфория. Не се почувства свободен. Не почувства нищо. Стана му ясно защо някои хора, като излязат от затвора, ограбват първия попаднал им магазин, за да се върнат зад решетките. Той също искаше да се върне в своето изгнание от самия себе си. Беше му лесно да не носи бремето на истинската си самоличност. Беше свикнал да се чувства зле. Беше открил цел и утеха в безцелното си съществувание и страданията си, докато отчаяно търсеше начин да се измъкне и с хирургическа прецизност кроеше планове за премахването на онези, които бяха направили нужно неговото несъществуване — престъпния картел, френската фамилия Шандон.
Пролетта на 2003-та. Хладен, почти студен вятър духаше от сушата към морето, слънцето бе изгряло и Бентън стоеше на кея Бъроуз и гледаше как морското подразделение на бостънската пожарна бригада ескортира боен кораб с норвежки флаг. Червените лодки бяха заобиколили огромния сив кораб, пожарникарите бяха в добро настроение, седяха на водните оръдия, насочваха ги нагоре и изстрелваха дълги струи вода в шеговит салют. „Добре дошли в Америка“. Сякаш този поздрав бе за него. „Добре дошъл отново, Бентън“. Но той не се чувстваше добре дошъл. Не чувстваше нищо. Гледаше спектакъла и се преструваше, че е само за него, нещо като ощипване, за да провери дали е още жив. „Жив ли си?“, питаше се непрекъснато. „Кой съм аз?“ Мисията му най-сетне бе приключила в тъмното сърце на Луизиана, сред блатата, гниещите имения и пристанищата, където бе използвал ума и пистолета си, за да се отърве от своите потисници, семейство Шандон и техните главорези, и бе спечелил. „Всичко свърши — казваше си. — Ти спечели.“ Не трябваше да се чувства така, мислеше си, докато вървеше по кея и гледаше как пожарникарите се забавляват. Фантазиите му за радостта, която ще изпита, в един миг бяха станали фалшиви и безвкусни — също като да захапеш пържола и да осъзнаеш, че е от пластмаса; също като да пътуваш по огряна от слънцето магистрала към един мираж и да не се приближаваш дори и със сантиметър.
Откри, че е ужасен от мисълта да се върне към нещо, което вече го няма, че се страхува от възможността за избор, както по-рано се бе страхувал от липсата й, страхува се да си върне Кей Скарпета, както по-рано се бе страхувал, че никога няма да си я върне. Животът с неговите сложности и противоречия. Нищо няма смисъл и всичко има. Уорнър Ейджи си бе получил заслуженото, и си го бе причинил сам, но вината не бе негова и не биваше да го укоряват. Едно заболяване от менингит на четиригодишна възраст бе съсипало живота му също толкова сигурно, колкото ако го бе блъснала кола, и тази верижна реакция бе продължила, един сблъсък след друг, без спиране, докато тялото му се озове на платното на моста. Ейджи се намираше в моргата, а Бентън в едно такси, и в този момент двамата имаха нещо общо помежду си: предстоеше им ден на разплата, в който щяха да се изправят срещу своя Създател.
ФБР заемаше шест етажа от федералната сграда „Джейкъб К. Джавитс“ в сърцето на правителствения център — модернистичен комплекс от стъкло и бетон, заобиколен от сгради в по-традиционен стил: съдебната палата и държавни офис сгради, а на няколко пресечки се намираха кметството, централното полицейско управление, окръжната прокуратура и градският затвор. Както повечето правителствени центрове, и този бе опасан с жълта лента и заграждения, а на стратегически места бяха разположени бетонни прегради, които да попречат на евентуални коли бомби да стигнат прекалено близо. Целият площад отпред, лабиринт от зелени пейки и хълмчета, покрити с изсъхнала трева и петна сняг, бе недостъпен за обикновените хора. За да влезе в сградата, Бентън трябваше да слезе от таксито до Томас Пейн Парк и да притича през Лафайет, където трафикът вече бе оживен. Сви надясно по Дуейн стрийт, също затворена за коли и снабдена с подвижна преграда, шипове за гуми и караулка с пазач, за в случай че някой не забележи табелите „Не влизай“.