41-етажната сграда от стъкло и гранит още не бе отворена, така че той натисна звънеца и се представи на униформения служител на ФБР от другата страна на стъклената врата. Каза, че е дошъл да се срещне със специален агент Марти Лание, и след бърза проверка полицаят го пусна да влезе. Бентън му подаде шофьорската си книжка, изпразни джобовете си и мина през рентгеновия скенер. Статусът му не бе по-специален, отколкото на имигрантите, които се редяха по Уърт стрийт всеки работен ден, опитвайки се да получат американско гражданство. В другия край на гранитното фоайе имаше втори пропускателен пункт, разположен зад солидна стъклено метална врата до асансьорите, и Бентън отново мина през същата процедура, само че този път му взеха шофьорската книжка и в замяна му дадоха ключ и временен пропуск.
— Всички електронни устройства, включително телефони, оставете тук — каза полицаят от будката си и посочи редица малки шкафчета над една маса, сякаш Бентън никога досега не бе идвал тук. — Дръжте пропуска си на видно място през цялото време. Ще получите шофьорската си книжка, когато върнете ключа.
— Благодаря. Да видим дали ще успея да запомня всичко това.
Бентън се престори, че заключва блекбърито си в шкафа, но вместо това го пъхна в ръкава си. Като че ли имаше голяма опасност да снима шибания офис! Прибра ключа в джоба на палтото си, влезе в асансьора и натисна копчето за двайсет и осмия етаж. Пропускът с голямото V, обозначаващо, че е посетител, бе още една обида и той го пъхна в джоба си; чудеше се дали беше постъпил правилно, когато Марино му се обади, за да му съобщи за самоубийството на Ейджи.
Марино бе споменал, че е на път към Родмънс Нек и че ще се видят на срещата, когато ФБР се сети да определи часа й. Бентън, който току-що се бе качил в таксито и пътуваше към центъра за същата тази среща, за която говореше Марино, предпочете да не казва нищо. Реши, че няма право да говори за това. Явно Марти Лание не бе пожелала той да присъства. Бентън не знаеше кого е повикала, но Марино не бе в списъка, иначе щеше да е тук, а не на път към Бронкс. Бентън си помисли, че може би по-рано, в разговора си с Лание, Марино е казал нещо, което да я ядоса.
Вратите на асансьора се отвориха пред секция „Изпълнително ръководство“, отделена със стъклени врати, на които бе гравиран печатът на Департамента на правосъдието. Не се виждаше жива душа. Бентън не влезе да седне, а предпочете да изчака в коридора. Заразхожда се покрай изложбените витрини, типични за всяка квартира на Бюрото, в която бе стъпвал — ловни трофеи, както ги наричаше той. Свали си палтото и все така нащрек за следа от нечие присъствие се зае да разглежда останките от Студената война. Камъчета, монети и цигарени кутии с кухини за скришно пренасяне на микрофилми. Противотанкови ракети от Съветския блок.
Мина покрай плакати на филми за ФБР: „Хора на властта“, „Историята на ФБР“, „Къщата на 92-ра улица“, „Гръмотевично сърце“, „Дони Браско“. Цяла стена, която продължаваше до безкрай. Винаги се бе изумявал от неутолимия интерес на хората към всичко, свързано с Бюрото, не само тук, а и в чужбина. Нищо в агентите на ФБР не бе скучно, освен ако не си един от тях. Тогава това бе работа, само дето те притежаваха. Не само теб, а и всички около теб. Когато Бюрото го бе притежавало, бе притежавало и Скарпета, и бе позволило на Уорнър Ейджи да ги раздели, да ги откъсне един от друг, да ги качи насила на различни влакове, отправящи се към различни лагери на смъртта. Бентън си каза, че не му липсва старият живот, не му липсва шибаното ФБР. Шибаният Ейджи му бе направил шибана услуга. Ейджи бе мъртъв. Усети бодване на емоция и това го сепна, стресна го.
Обърна се, щом чу бързи стъпки по плочките. Към него идваше жена, която никога не бе виждал. Брюнетка, поразително красива, с хубаво тяло, на около трийсет и пет, с меко кафяво кожено яке, черни панталони и ботуши. Бюрото имаше навика да наема повече от полагащия му се дял красиви и талантливи хора. Това не бе стереотип, а факт. Цяло чудо беше, че нямаше повече любовни връзки в службата — при тези мъже и жени, работещи рамо до рамо всеки божи ден, първокласни екземпляри, малко опиянени от властта и притежаващи солидна доза нарцисизъм. Но обикновено те се въздържаха от такива неща. Когато Бентън беше агент, любовните връзки в службата бяха изключение или пък толкова дълбоко законспирирани, че рядко ги разкриваха.