— Чичо ми е. Предполагам, може да се каже, че работата с тъмната страна на живота ни е семейна черта. Знам какво е станало там. Всъщност аз работя за офиса в Ню Орлиънс, пристигнах тук преди няколко седмици. Бих могла да свикна с Ню Йорк, ако успея някога да си намеря място за паркиране. Не е трябвало да ви гонят от Бюрото, Бентън. Навремето не мислех така.
— Навремето?
— Уорнър Ейджи бе прозрачен. Оценката му за вас, уж като представител на Отдела за грижи за агентите под прикритие. Онази хотелска стая в Уолтъм, Масачузетс. Лятото на 2003-та, когато той прецени, че вече не сте годен за служба, предложи ви работа на бюро или да обучавате нови агенти. Запозната съм с това. Правилна постъпка, но по неправилни причини. Трябваше да се съобразим с мнението му и вероятно беше за добро. Ако бяхте останали, какво си мислите, че щяхте да направите? — Спря пред следващата затворена врата и го погледна.
Бентън не отговори. Лание въведе кода и двамата влязоха в Криминалния отдел, лабиринт от работни кутийки, всичките сини.
— Все пак това бе загуба за Бюрото, много голяма загуба — каза тя. — Предлагам да си вземем кафе в стаята за почивка. — Тръгна нататък. Стаята бе малка и в нея имаше кафеварка, хладилник, маса и четири стола. — Няма да кажа, че човек получава каквото си е заслужил. Имам предвид Ейджи — добави, докато наливаше кафе за двамата. — Той погуби кариерата ви, или поне се опита, а сега направи същото със своята.
— Той започна да съсипва кариерата си много отдавна.
— Така е.
— Онзи, който се измъкна от затвора в Тексас, преди да го екзекутират — каза Бентън. — Не се отървах от всичките. Не се отървах от него, не можах да го намеря. Жив ли е още?
— Как го пиете? — Тя отвори кутия сметана и изплакна една пластмасова лъжичка на мивката.
— Не се отървах от всичките. Не се отървах от него — повтори Бентън.
— Ако някога успеем да се отървем от всичките — каза Лание, — ще остана без работа.
Полигонът на Родмънс Нек бе заобиколен от десетметрова ограда, върху която имаше намотки бодлива тел. Ако не бе това недружелюбно препятствие, гърмежите на оръдия и множеството окачени навсякъде табели, на които пишеше: „Внимание, взривове!“, „Не се приближавай!“ и „Дори не си помисляй да паркираш тук!“, то според Марино най-южният край на Бронкс, протегнат като пръст в пролива Лонг Айланд, щеше да е най-апетитният имот в североизточната част.
Ранното утро бе сиво и облачно, вятърът поклащаше водораслите и голите дървета. Двамата с лейтенант Ал Лобо пътуваха с черен джип през това, което му приличаше на петдесетакров тематичен парк от бункери, тренировъчни постройки, работилници, хангари с камиони за бързо реагиране и бронирани коли, вътрешни и външни стрелбища, включително едно за снайперисти. Полицията, ФБР и служителите на други агенции бяха изхабили тук сума ти боеприпаси и празните гилзи се срещаха начесто като кофи за боклук на пикник. Нищо не отиваше нахалост, дори полицейските коли, разбити по време на служба или просто карани до скапване. Те пристигаха тук, за да бъдат стреляни, взривявани и използвани за симулации на събития в градска обстановка, като например безредици или самоубийствени атентати.
Въпреки цялата сериозност на мястото в базата имаше и следи от полицейски хумор — ярко боядисани бомби, ракети и гаубични снаряди, забити с носа в земята: стърчаха на най-невероятни места, като картинки от някой комикс. В почивките, когато времето бе хубаво, сапьорите и инструкторите готвеха на открито пред бараките и играеха на карти или със служебните кучета, или пък, по това време на годината, седяха и си приказваха, докато поправяха електрическите части на стари повредени играчки — дарения за бедни семейства, които не можеха да си позволят коледни подаръци. Марино обичаше това място и докато двамата с Лобо пътуваха и си говореха за Доди Ходж, му хрумна, че за първи път при идването си тук не чува стрелба на полуавтоматични и автоматични МР5 — шум, който бе толкова постоянен, че му действаше успокояващо, също като шума на пуканки в киното.
Дори морските патици, които плуваха наблизо или щъкаха по брега, бяха привикнали към него и може би го очакваха. Нищо чудно, че това бе едно от най-добрите места за лов на водни птици. Патиците не възприемаха гърменето на пушките като опасност — което бе адски неспортсменско според Марино. „Би трябвало да го нарекат Сезона на лесните мишени“, помисли си той и се зачуди какво ли причиняват постоянните стрелби и взривове на риболова, защото бе чувал, че в пролива има морски костур и камбала. Някой ден щеше да си купи лодка и да я държи в яхтклуба на Сити Айланд. Може би дори щеше да живее там.