— Мисля, че трябва да слезем тук — каза Лобо и спря тахото на една взривна площадка на около сто метра от мястото, където бе заключен пакетът на Скарпета. — Та колата ми да е по-надалеч. Хората се разстройват, когато без да искаш взривиш градска собственост.
Марино слезе, като внимаваше къде стъпва. Земята бе неравна, осеяна с камъни и осколки. Теренът наоколо се състоеше от ями и прегради от торби с пясък. Имаше груби пътеки, водещи към изолационните кутии и наблюдателните постове от бетон и бронирано стъкло, а зад тях бе водата. Вода, простираща се докъдето поглед стига, няколко лодки в далечината и яхтклубът на Сити Айланд. Беше чувал истории за съдове, които се откъсвали от пристана и течението ги отнасяло до брега на Родмънс Нек, а цивилните служби отказвали да отидат да ги приберат с думите, че не им плащат достатъчно за това. Трябваше да е „който го намери, за него си остава“. Ако лодката бе „Уърлд Кат 290“ с два четиритактови двигателя „Сузуки“ и бе заседнала на сушата, в пясък и камъни, Марино би минал през градушка от куршуми и шрапнели, стига да не му се налага да я връща.
Сапьорката Ан Дройдън бе далеч пред тях, облечена в униформа, която се състоеше от тъмносин панталон със седем джоба, вероятно с вълнена подплата заради времето, яке, войнишки ботуши и плътно прилепващи очила с кехлибарен оттенък. Не носеше шапка, а ръцете й бяха голи, докато закрепваше стоманената тръба на унищожителя с ударно задействане към една сгъваема стойка. Представляваше хубава гледка, но вероятно бе твърде млада за Марино. На трийсет, трийсет и малко.
— Опитай се да се държиш прилично — каза Лобо.
— Мисля, че би трябвало да я причислят към оръжията за масово поразяване — каза Марино.
Както винаги, му бе трудно да не я зяпа открито.
Имаше нещо особено в нейната сурова хубост и изумително ловките й ръце и той осъзна, че му напомня малко за докторката, каквато бе тя на същата възраст, в самото начало на съвместната им работа в Ричмънд. По онова време бе нечувано жена да ръководи толкова голяма съдебномедицинска система като тази на щата Вирджиния, а Скарпета бе първата жена съдебен лекар, с която Марино се запозна, а може би и първата, която изобщо бе виждал.
— Това телефонно обаждане от хотел „Елизиум“ до Си Ен Ен… Просто ми хрумна нещо и ще го кажа, макар да звучи доста невероятно, защото тази жена е на колко, на петдесет-шейсет? — Лобо се върна към разговора, който бяха водили в джипа.
— Какво общо има възрастта на Доди Ходж с обаждането й? — каза Марино.
Не беше сигурен дали е постъпил правилно, като бе оставил Луси и Скарпета сами в хотел „Елизиум“.
Не разбираше какво става там, но знаеше, че Луси със сигурност умее да се грижи за себе си, даже по-добре и от него, ако трябваше да е честен. Можеше да улучи клечката на близалка от петдесет метра. Въпреки това той бе целият напрегнат и се мъчеше да си обясни нещата. Според Лобо обаждането на Доди Ходж до Си Ен Ен снощи било проследено до хотел „Елизиум“. Това бе номерът, посочен като източник, само че Доди Ходж не бе гостенка на хотела. Същият администратор, с когото Марино бе разговарял и по-рано, му каза, че нямали регистриран човек с това име, а когато Марино му даде физическото описание на Доди по информация от КИЦ, онзи категорично отрече. Нямал представа коя е Доди Ходж и освен това миналата нощ никой не се бил свързвал с номера на „Докладът на Криспин“. Всъщност от хотела нямало никакви изходящи обаждания точно по това време — в девет и четирийсет и три — когато Доди бе позвънила в Си Ен Ен и бе сложена на изчакване, преди да я пуснат в ефир.
— Какво знаеш за така нареченото „заблуждаване“? — попита Лобо, докато вървяха напред. — Чувал ли си за тези „заблуждаващи карти“, които се продават?
— Чувал съм. Още един шибан проблем, за който да се тревожим — каза Марино.
На полигона бе забранено да се използват джиесеми, както и всичко друго, което излъчва електронен сигнал. Искаше му се да се обади на Скарпета и да й каже за Доди Ходж. Или пък може би трябваше да го каже на Луси. Току-виж съществуваше връзка между Доди Ходж и Уорнър Ейджи. Но не можеше да се обади на никого, не и от полигона, където имаше поне една възможна бомба, заключена в изолационна кутия.
— Адски си прав — рече Лобо, докато вървяха, брулени от ледения вятър откъм пролива, който се промъкваше през оградата и между натрупаните торби с пясък. — Купуваш си една напълно законна „заблуждаваща карта“ и можеш да направиш така, че на екрана на получателя да се покаже, който номер искаш.