— Сега, момчета, ако ме извините, трябва да се преоблека.
18.
Лаптопът на Уорнър Ейджи, няколкогодишен „Дел“, бе свързан към малък принтер и двете устройства бяха включени в контакта. По килима минаваха кабели, имаше купчини разпечатки и разпилени листове, така че бе трудно да вървиш, без да се спънеш или да настъпиш някаква хартия.
Скарпета подозираше, че Ейджи е работел без прекъсване в хотелската стая, наета за него от Карли. Беше се занимавал с нещо, преди да свали слуховия апарат и очилата, да остави ключ-картата си на тоалетната масичка, да слезе по стълбите и вероятно да се качи в някое такси, за да се отправи към смъртта си. Запита се какво ли е чувал в последните си мигове. Вероятно не спасителите с техните въжета, ремъци и оборудване, които с риск за собствения си живот бяха опитали да стигнат до него. Вероятно не и трафика по моста. Нито дори вятъра. Бе изключил звука и замъглил картината, за да му е по-лесно да полети към нищото без път назад. Не само че не бе искал да остава повече тук, но по някаква причина бе решил, че това е напълно изключено.
— Да започнем с последните обаждания — каза Луси и кимна към телефона на Ейджи. Беше го съединила към едно зарядно, което си стоеше включено в контакта до леглото. — Изглежда, не го е използвал много. Два разговора вчера сутринта, после нищо до осем часа и шест минути снощи. След това още един разговор около два часа и половина по-късно, в десет и четирийсет. Ще започнем с този първия от осем и шест. Ще проверя и ще видя до кого ще ни отведе. — И почна да трака на лаптопа си.
— Махнах паролата на блекбърито. — Скарпета не бе сигурна защо го каза точно в този момент. Въртеше й се в главата, но не бе на върха на езика й, а изведнъж се изтърси като презрял плод, паднал от някое дърво. — Не мисля, че Уорнър Ейджи е поглеждал блекбърито ми. Нито пък Карли, освен ако не е ровила из снимките на местопрестъплението. Доколкото мога да преценя, никое от обажданията, съобщенията и имейлите, пристигнали след като го използвах за последен път, не е било отваряно.
— Знам всичко — каза Луси.
— Какво означава пък това?
— Божичко! Този номер, който се е обадил на телефона на Ейджи, е бил притежаван от може би милион души. Между другото, телефонът му е регистриран на негово име, с адрес във Вашингтон. Към „Верайзън“, най-евтиния план с малък брой минути. Изглежда, не е бил особено приказлив, вероятно заради слуха си.
— Съмнявам се, че това е причината. Слуховият му апарат е от най-модерните, с блутут.
Тя можеше да огледа хотелската стая и да заключи, че Уорнър Ейджи е прекарвал по-голямата част от времето си в клаустрофобичен свят, който често е бил тих. Съмняваше се, че е имал приятели, а ако беше имал роднини, едва ли беше поддържал близки връзки с тях. Зачуди се дали единственият му човешки контакт, единствената му емоционална връзка в края е била жената, превърнала се в негов егоистичен покровител: Карли. Тя му бе осигурявала работа и покрив над главата и от време на време се бе отбивала с нов ключ. Скарпета подозираше, че Ейджи не е имал никакви пари, и се зачуди какво ли е станало с портфейла му. Може би се беше отървал от него, след като бе напуснал стаята си снощи. Може би не беше искал да го идентифицират, но бе забравил за дистанционното „Сименс“, което вероятно по навик бе държал в джоба си. Може би беше забравил за съобщението при включване, което би отвело някого като Скарпета право до него.
— Как така знаеш всичко? — попита тя отново. — Какво знаеш? Вече си знаела, че никой не е влизал в блекбърито ми?
— Чакай, ще опитам нещо. — Луси извади собственото си блекбъри и набра един номер, гледаше го от екрана на лаптопа. Слуша дълго, преди да затвори и да каже: — Просто звънеше и звънеше. Обзалагам се, че е временен телефон с предплатени минути, това обяснява защо толкова много хора са имали същия номер и защо няма гласова поща. — Гледаше отново джиесема на Ейджи. — Проверих това-онова. Когато ти ми прати имейл и аз казах, че искам да нюкна блекбърито, но ти не се съгласи, веднага проверих и видях, че новите есемеси, имейли и гласови съобщения не са отваряни. Това е една от причините да не го нюкна въпреки нарежданията ти. Защо си махнала паролата?
— Откога знаеш?
— Едва откакто ми каза, че си загубила телефона си.