— Не съм го губила.
На Луси й бе трудно да я гледа в очите. Не защото изпитваше угризения — не, Скарпета не усещаше такова нещо. Племенницата й бе емоционална личност. Сега бе уплашена, тъмнозелените й очи приличаха на дълбок вир, а лицето й бе необикновено жално и изнемощяло. Изглеждаше отслабнала, сякаш напоследък не тренираше, бе загубила голяма част от характерните за нея сила и физическа кондиция. През няколкото седмици, откакто Скарпета я бе видяла за последен път, Луси се бе състарила ужасно — по-рано изглеждаше на петнайсет, а сега на четирийсет.
Луси потрака по клавишите и каза:
— Сега пред мен е вторият номер, който се е обадил на телефона му снощи.
— Обаждането в десет и четирийсет ли?
— Точно така. Номерът е непубликуван, но човекът не си е направил труда да го скрие, като се е обаждал, ето защо се показва на телефона на Ейджи. Който и да е този човек, е последният, с когото той е говорил. Поне доколкото ни е известно. Значи в десет и четирийсет още е бил жив и здрав.
— Че е бил жив, бил е, но се съмнявам да е бил особено здрав, поне психически.
Луси пак затрака на своя компютър, като същевременно ровеше из файловете в лаптопа на Ейджи. Това момиче можеше да прави по десет неща едновременно. Можеше да прави почти всичко, освен да води откровен разговор за наистина важните неща в живота й.
— Бил е достатъчно умен да изтрие историята на браузъра си и да изпразни кеша си — каза тя. — В случай, че те интересува. Това няма да ми попречи да открия онова, от което той е смятал, че се е избавил. Карли Криспин — добави. — Непубликуваният номер, който му се е обадил в десет и четирийсет. Тя е била. Карли. Това е нейният телефон, към AT&T. Обадила се е на Ейджи и са говорили около четири минути. Сигурно разговорът не е бил много приятен, щом два часа по-късно той скача от мост.
В десет и четирийсет предната вечер Скарпета още беше в Си Ен Ен, в гримьорната, и говореше с Алекс Бахта при затворена врата. Опита се да прецени точно в колко си беше тръгнала. Може би десет-петнайсет минути по-късно. Изпита ужасното чувство, че онова, от което се е страхувала, е вярно. Карли беше подслушвала и бе чула достатъчно, за да осъзнае какво я чака. Скарпета щеше да заеме мястото й като водеща на токшоу, или поне Карли би предположила така, защото и през ум не би й минало, че някой може да отхвърли предложение като това на Алекс. Карли бе чула, че ще бъде изритана, и сигурно се бе почувствала съкрушена. Дори ако бе останала пред вратата достатъчно дълго, за да чуе как Скарпета се възпротивява и обяснява защо смята идеята за лоша, пак би трябвало да приеме неизбежното, което се бе борила да предотврати със зъби и нокти: на шейсет и една щеше да й се наложи да си търси нова работа, а шансовете да си намери такава в някоя уважавана и могъща мрежа като тази на Си Ен Ен бяха практически нулеви. При сегашното състояние на икономиката и при нейната възраст можеше и да не си намери нищо.
— А после какво? — попита Скарпета, след като описа на Луси какво се е случило предната вечер след шоуто на Карли. — Дали се е отдръпнала от вратата, може би дори се е върнала в гримьорната си, и е побързала да се обади на Уорнър? Какво му е казала?
— Вероятно, че вече няма нужда от услугите му — отвърна Луси. — Тя губи шоуто си, така че за какво й е притрябвал от тук нататък? Ако тя не е по телевизията, той също няма да е.
— Откога водещите на токшоута осигуряват постоянни хотелски стаи за гостите си? — зачуди се Скарпета. — Особено пък в днешно време, когато всеки се стреми да се ограничава.
— Не знам.
— Искрено се съмнявам от Си Ен Ен да са покривали разходите й. Тя има ли пари? Стая в този хотел за два месеца би трябвало да струва цяло състояние, независимо колко разумна тарифа са й предложили. Защо ще харчи толкова пари? Защо не го настани някъде другаде, да му наеме нещо безкрайно по-евтино?
— Не знам.
— Може би е заради местоположението — размишляваше Скарпета. — Може би има замесен някой друг, който спонсорира това. Или спонсорира Ейджи. Някой, за когото не знаем нищо.
Луси като че ли не слушаше.
— И ако тя се е обадила в десет и четирийсет, за да каже на Уорнър, че е уволнен и скоро ще трябва да напусне хотела, защо ще си прави труда да му носи моето блекбъри? — продължи да размишлява на глас Скарпета. — Защо просто не му каже да си стяга багажа и да се изнася на следващия ден? Ако е планирала да го изрита, защо ще му носи телефона ми? Защо той ще се чувства длъжен да й помага за още нещо, след като тя е смятала да го отреже? Може би Ейджи е трябвало да предаде телефона ми на някой друг?