Луси не отговори.
— Защо блекбърито ми е толкова важно?
Луси сякаш не чуваше и дума от онова, което й говореше.
— Освен че представлява път към мен. Към всичко за мен. Към всичко за всички нас всъщност — отговори тя на собствения си въпрос.
Луси мълчеше. Нямаше голямо желание да продължава разговора за откраднатото блекбъри, защото не й се искаше да говори за причината, поради която го е купила.
— То дори показва къде съм заради джипиес приемника, който си вградила в него — добави Скарпета. — Докато го нося, разбира се. Макар да не мисля, че те интересува особено къде съм била или бих могла да бъда.
Скарпета се зае да разглежда компютърните разпечатки върху масичката за кафе. На тях имаше стотици интернет търсения за новинарски истории, статии, коментари, блогове, отнасящи се до случая с Хана Стар. Но й бе трудно да се съсредоточи — най-важният въпрос се бе изправил пред нея като бетонна стена.
— Значи не искаш да го обсъждаме или да си признаеш какво си направила? — каза Скарпета.
— Кое да обсъждаме?
— Е, и все пак ще го обсъдим — рече тя, докато преглеждаше отгоре-отгоре още новинарски статии, разпечатани от Ейджи — изследване, което той несъмнено бе правил заради Карли. — Ти ми подари нещо, за което не съм молила, а и честно казано не съм искала — този изключително усъвършенстван смартфон, и ето че изведнъж цялото ми съществувание се озовава в някаква мрежа, създадена от теб, а аз ставам зависима от една парола. А после ти забравяш да ме проверяваш? Ако наистина си била твърдо решена да направиш живота ми по-добър — или живота на Марино, на Бентън, на Джейми — защо не правиш онова, което би направил всеки порядъчен системен администратор? Да проверяваш клиентите си, за да се убедиш, че паролите им си стоят, че данните са непокътнати, че няма пробиви в сигурността и други проблеми?
— Мислех, че не ти харесва да те проверявам. — Луси затрака бързо по клавишите на лаптопа на Ейджи и влезе в папката за даунлоуд.
Скарпета взе друга купчина листове и каза:
— А как се отнася Джейми към идеята да я проверяваш?
— През септември е подписал договор с вашингтонска фирма за недвижими имоти — каза Луси.
— Тя знае ли за джипиес приемника?
— Изглежда, е обявил жилището си за продан и се е изнесъл от него. Пише, че е необзаведено. — Луси се прехвърли отново на своя макбук и натрака още нещо. — Да видим дали са го продали.
— Ще говориш ли с мен? — попита Скарпета.
— Не само че не е продадено, ами предстои да бъде поставено под възбрана. Има две спални, две бани и се намира в кооперация на Четиринайсета улица, недалеч от площад „Дюпон“. Тръгнало е от шестстотин и двайсет хиляди, а сега е малко над петстотин. Така че може би една от причините да живее в тази стая е, че е нямал къде другаде да отиде.
— Не се опитвай да извърташ разговора, ако обичаш.
— Когато го е купил преди осем години, го е взел за малко под шестстотин. Предполагам, че тогава времената са били по-добри за него.
— Казала ли си на Джейми за джипиеса?
— Бих казала, че е разорен. Е, сега вече е мъртъв — отвърна Луси. — Така че няма значение дали банката ще му вземе жилището.
— Аз знам за джипиес приемника, който си вградила — каза Скарпета. — Но дали Джейми знае? Казала ли си й?
— Губиш всичко и може би това те тласва през ръба, или в случая на Ейджи, от моста — каза Луси. После гласът й трепна почти незабележимо. — Какво ми четеше, като бях малка? Онова стихотворение от Оливър Уендъл Холмс. „Файтонът“. „Във файтона, то е ясно, все ще има слабо място… И по таз причина проста чупи се, не се износва…“ Когато като малка ти идвах на гости в Ричмънд да поживея с теб и пак си тръгвах, ми се искаше да ме задържиш. Проклетата ми майка! По това време на годината винаги е едно и също. Дали съм щяла се прибера вкъщи за Коледа. Не я чувам с месеци, а после ме пита дали ще се прибера вкъщи за Коледа! Единственото, което я интересува, е да не забравя да й пратя подарък. Нещо скъпо, за предпочитане чек. Майната й!
— Защо си започнала да се съмняваш в Джейми? — попита Скарпета.
— Ти седеше до мен на леглото в онази стая, която по-късно стана моя, в къщата ти в Уиндзор Фармс. Обичах тази къща. Четеше ми книжка с негови стихотворения. „Старият боен кораб“, „Бисерният наутилус“, „Отминалите дни“. Опитваше се да ми обясниш важните неща за живота и смъртта. Казваше ми, че хората са като файтон. Организмът им може да работи цели сто години, а после един ден изведнъж рухват. — Говореше, а ръцете й играеха по двете клавиатури, отваряйки линкове и файлове, и погледът й бе насочен навсякъде другаде, само не и към леля й. — Казваше, че това е съвършената метафора за смъртта. Онези хора, които докарват в моргата ти, на които не им е вървяло в нищо на този свят, но все пак са продължавали напред, докато един ден им се случва това — това единствено нещо, което вероятно е било свързано с тяхното слабо място.