— Мислех, че твоето слабо място е Джейми — каза Скарпета.
— Аз пък мислех, че са парите — отвърна Луси.
— Шпионираш ли я? Затова ли ни купи тези неща? — Скарпета посочи двете блекбърита на масичката за кафе, нейното и на Луси. — Да не би да се страхуваш, че Джейми взима от парите ти? Да не би да се страхуваш, че е като майка ти? Помогни ми да разбера.
— Джейми не се нуждае от парите ми, нито пък от мен. — Гласът й стана по-твърд. — Сега никой няма толкова, колкото преди. При тази икономика парите се топят пред очите ти като лед, като някаква сложна ледена скулптура, за чиято изработка плащаш цяло състояние, а тя става на вода и се изпарява. И започваш да се чудиш дали изобщо някога е съществувала и за какво е било цялото вълнение. И аз нямам толкова, колкото преди. — Тя се поколеба, сякаш й бе почти невъзможно да изрече мислите си на глас. — Не става въпрос за парите. А за нещо друго, в което се забърках, а после изтълкувах всичко погрешно. Може би не е нужно да казвам повече. Просто започнах да тълкувам нещата погрешно.
— Справяш се нелошо за човек, който цитира поезия толкова добре — рече Скарпета.
Луси не отговори.
— Какво си изтълкувала погрешно този път? — Скарпета щеше да й развърже езика.
Но на Луси не й се говореше. За кратко и двете мълчаха, чуваше се само тракането на клавишите и шумът от местенето на листове, докато Скарпета преглеждаше разпечатките в скута си. Имаше още интернет търсения за Хана Стар, както и за Карли Криспин и затъващото й шоу, новинарски истории за онова, което един телевизионен наблюдател наричаше „сгромолясване“ в рейтинга, тук-там се споменаваше за Скарпета и „фактора Скарпета“. Единственото интересно, което Карли ни показва този сезон, твърдеше един блогър, са гостуванията на старшия съдебномедицински анализатор на Си Ен Ен, храбрата, непоклатима като стомана и остра като скалпел Скарпета, чиито коментари винаги са точно в целта. „Кей Скарпета стига до сърцевината на проблема с острите си забележки и е тежка конкуренция — даже прекалено тежка — за плиткоумната надута Карли Криспин.“
Скарпета стана от стола и каза на племенницата си:
— Помниш ли как веднъж, когато беше в Уиндзор Фармс, ми се ядоса и форматира целия ми компютър, а после го разглоби? Мисля, че беше на десет годинки и бе изтълкувала погрешно нещо казано или направено от мен — не го беше разбрала и реагира меко казано пресилено. Да не би сега да форматираш връзката си с Джейми и да я разглобяваш, и питала ли си я дали това е заслужено?
Отвори чантата си и извади ръкавици. Мина покрай разхвърляното, осеяно с дрехи легло на Уорнър Ейджи и почна да преглежда чекмеджетата на скрина.
— Какво е това, което е направила Джейми и ти може да си го изтълкувала погрешно? — попита в тишината.
Още мъжки дрехи, несгънати. Гащи, потници, чорапи, пижами, кърпички и малка кутия с копчета за ръкавели, някои много стари, но нямаше скъпи. В друго чекмедже имаше пуловери, тениски с емблеми — на академията на ФБР, на различни офиси на ФБР, на отрядите за спасяване на заложници и за национално реагиране — всичките стари и избелели, които показваха къде е искал да членува Уорнър Ейджи, без никога да има тази възможност. Не бе необходимо да го познава, за да разбере, че е бил тласкан от отчаян копнеж за утвърждаване и от непоколебимата увереност, че животът не е справедлив.
— Какво може да си изтълкувала погрешно? — попита пак Скарпета.
— Не ми е лесно да говоря за това.
— Поне опитай.
— Не мога да говоря за нея. Във всеки случай не и с теб — отвърна Луси.
— С никого, ако бъдем честни.
Луси я погледна.
— На теб не ти е лесно да говориш с никого по някоя наистина важна тема — каза Скарпета. — Неспирно бъбриш за разни незначителни, безсмислени дреболии. За машини, за невидимите безплътни дебри на киберпространството и за хората, които населяват тези не-места, хора, които аз наричам сенки, които си пилеят времето с разни туитъри, чатове, блогове и дрънкане на празни, неадресирани към никого приказки.