— Тези взриватели са много чувствителни към ток — каза Лобо на Марино. — Няколко батерии стигат. Но някой е трябвало да преработи копчето за включване на гласовия модул и електронната му схема, така че токът от батериите да задейства експлозията, вместо да пусне записа.
— Обикновен човек не би могъл да го направи, така ли? — попита Марино.
— Обикновен човек със сигурност би могъл да го направи, стига да не е тъп и да следва указанията.
— От интернет — изрече мислите си на глас Марино.
— О, да. С указания от интернет можеш да си направиш и шибана атомна бомба — каза Лобо.
— Ами ако докторката го беше отворила? — попита Марино.
— Трудно е да се каже — рече Дройдън. — Експлозията би могла да я нарани, това е сигурно. Може би да й откъсне няколко пръста или да забие парченца стъкло в лицето и очите й. Да я обезобрази. Да я ослепи. Но със сигурност щеше да я оплиска цялата с тази воняща течност.
— Предполагам, че това е била целта — рече Лобо. — Някой е искал да я залее с тази течност, каквато и да е тя. И да я изцапа хубаво. Дай да погледна картичката.
Марино отвори куфарчето си и подаде на Лобо плика за улики, който бе получил от Скарпета. Лобо си сложи ръкавици и почна да разглежда лъскавата коледна картичка с Дядо Коледа, преследван от Баба Коледа с точилка. Отвори я и един тънък женски глас запя фалшиво: „Весела Коледа-Додида…“. Лобо отдели твърдия картон и извади гласовия модул. Дразнещата мелодия продължаваше: „Клонка от имел пъхни където се полага…“. Откачи го от батериите — три батерии AGIO, не по-големи от тази в ръчен часовник — и се възцари тишина, в която само вятърът свиреше в телената мрежа. Марино вече не си чувстваше ушите, а устата му бе като на Тенекиения човек, нуждаеше се от смазка. От студ му бе трудно да говори.
— Самостоятелен говорещ модул, идеален за слагане в поздравителни картички. — Лобо го показа отблизо на Марино. — Използват ги хората, които обичат да майсторят разни работи. Пълна схема с говорител. Готов превключвател за автоматично пускане, който е най-важен в случая. Плъзгащият контакт затваря веригата и задейства бомбата. И можеш да си го поръчаш. Къде-къде по-лесно, отколкото да си го направиш сам.
Дройдън събираше бомбени части от мократа мръсна каша в ямата. Стана и се приближи към Марино и Лобо, понесла в шепа сребристи, черни и тъмнозелени парченца пластмаса и метал и черна и медна жица. Взе здравия записващ модул от Лобо и започна да ги сравнява.
— Микроскопското изследване ще потвърди — каза тя.
Беше ясно какво има предвид.
— Същият вид модул — рече Марино, като сви големите си длани около нейните, за да предпази парченцата от вятъра. Искаше му се дълго да стои така, близо до нея. Нямаше значение, че не бе мигвал цяла нощ и се превръщаше в буца лед: изведнъж се почувства сгрян и бодър. — Боже, как смърди! Ами това какво е, кучешка козина ли? — Той побутна с пръст няколко дълги груби косъма. — Защо, по дяволите, вътре има кучешка козина?
— Изглежда, куклата е била натъпкана с козина. Може да е кучешка — каза тя. — Забелязвам големи сходства в конструкцията: електронната схема, плъзгачът, бутонът за запис и говорителят.
Лобо изучаваше картичката с Дядо Коледа. Обърна я, за да види какво има отзад.
— Произведено в Китай. От биоразграждаща се хартия. Екологична коледна бомба. Колко мило.
19.
Скарпета повлече отворения куфар по пода. В него имаше двайсет и девет папки, овързани с ластик, с бели лепенки, на които бяха написани дати, обхващащи период от двайсет и шест години. По-голямата част от кариерата на Уорнър Ейджи.
— Ако бях говорила с Джейми, какво мислиш, че щеше да ми каже тя за теб? — продължи да разпитва Скарпета.
— Много ясно. Аз съм патологичен случай — избухна Луси.
Понякога гневът й се разразяваше така внезапно, че Скарпета го уподобяваше на мълния.
— Непрекъснато съм бясна. Искам да нараня някого — добави Луси.
Ейджи сигурно бе пренесъл голяма част от личните си вещи в хотел „Елизиум“, или поне тези, които бяха важни за него. Скарпета взе три от най-скорошните папки, седна на килима в краката на племенницата си и попита: