— Защо искаш да нараниш някого?
— За да си върна онова, което са ми отнели. Да изкупя грешките си и да получа втори шанс, така че никога вече да не позволявам да ми причинят подобно нещо. Знаеш ли кое е най-ужасното? — Очите на Луси мятаха искри. — Най-ужасното е да решиш, че има хора, които не е грешно да унищожиш, да убиеш. Да си го представяш, да го разиграваш в ума си и да не изпитваш дори капчица угризение. Да не изпитваш нищо. Както вероятно се е чувствал той. — Тя махна с ръка, сякаш Уорнър Ейджи бе в стаята. — Ето кога се случва най-лошото. Когато вече не чувстваш нищо. Тогава правиш нещо необратимо. Ужасно е да знаеш, че не си по-различен от мръсниците, които преследваш и от които се опитваш да защитаваш хората.
Скарпета свали ластика от папката, която изглеждаше най-нова — започваше от първи януари тази година и нямаше крайна дата.
— Ти си различна от тях — каза тя.
— Не мога да върна нещата — каза Луси.
— Кои неща не можеш да върнеш?
Шестте отделения на папката бяха претъпкани с листове, квитанции, чекова книжка и кафяв кожен портфейл, протрит и изкривен от дълго носене в задния джоб.
— Не мога да върна нещата, които съм направила. — Луси си пое дълбоко въздух, отказваше да заплаче. — Аз съм лош човек.
— Не, не си — отвърна Скарпета.
Шофьорската книжка на Ейджи бе изтекла преди три години. Картата му от „Мастеркард“ бе изтекла. Също и от „Виза“ и „Американ Експрес“.
— Лоша съм — каза Луси. — Знаеш какви неща съм правила.
— Ти не си лош човек и го казвам, понеже знам какво си направила. Може би не всичко, но доста голяма част — рече Скарпета. — Била си във ФБР, АТО, и също като Бентън си била замесена в страшно много неща, които не са зависели от теб и за които не си могла да говориш, а вероятно и сега не можеш. Разбира се, че знам. Знам също така, че си го правила при изпълнение на дълга си или по много сериозна причина. Също като войник на фронтовата линия. Ченгетата са точно това — войници, които излизат извън границите на нормалното, за да могат някак си да поддържат живота нормален за нас, останалите.
Преброи хиляда четиристотин и четирийсет долара, само на двайсетачки, сякаш бяха теглени от банкомат.
— Наистина ли? — каза Луси. — Ами Роко Каджиано?
— А какво щеше да стане с баща му, Пийт Марино, ако не го беше направила? — Скарпета не знаеше подробности за случилото се в Полша и не искаше да знае, но разбираше постъпката й. — Марино щеше да е мъртъв — каза тя. — Роко бе забъркан в организираната престъпност и щеше да го убие. Вече бе задвижил нещата, когато ти го спря.
Започна да преглежда касовите бележки за храна, тоалетни принадлежности и транспорт, много от тях от хотели, магазини, ресторанти и таксита в Детройт, Мичиган. Всичко платено в брой.
— Иска ми се да не го бях направила аз, а някой друг. Убих сина му. Направих много неща, които не мога да върна — каза Луси.
— Та какво би могъл да върне който и да е от нас? Глупаво изречени думи, някоя фраза. Хората непрекъснато казват, че си ги взимат обратно, но фактически не можем да върнем нищо — каза Скарпета. — Можем само да заобиколим кашата, която сме забъркали, да поемем отговорността, да се извиним и да се опитаме да продължим напред.
Подреждаше купчинки на пода, ровеше в папката, за да види каква част от живота си Ейджи е смятал за достатъчно важна, за да спаси. Откри плик с анулирани чекове. Миналият януари той бе похарчил над шестстотин долара за слухов апарат „Сименс“ от две части и принадлежности към него. Стария си слухов апарат бе дарил на „Гудуил“ и бе получил квитанция. Малко по-късно се бе абонирал за уеб базирана служба за транскрибиране на телефонни разговори. Нямаше никакви документи, които да показват откъде може да е получавал парите си. Извади един кафяв плик с надпис ИАП. Той бе претъпкан с бюлетини, програми на конференции, научни статии, всичките на френски, плюс още квитанции и самолетни билети. През юли 2006-а Ейджи бе пътувал до Париж на конференция в Института за аномална психология.
Скарпета не говореше добре френски, но се справяше доста прилично с четенето. Прегледа едно писмо от член на управителния комитет на проекта „Глобално съзнание“, който благодареше на Ейджи, че се е съгласил да участва в дискусия относно използването на научни методи за търсенето на структура в случайните данни по време на значими глобални събития, като например 11-и септември. Изразяваше задоволството си, че ще го види отново, и питаше дали неговите изследвания върху психокинезата все още имат трудности с повторението на резултатите. Проблемът, разбира се, бил в ненадеждността на участниците в опитите, както и в законовите и етични ограничения.