Тези думи напомниха пак на Бентън за тъпата песничка на Доди, за задъхания й фалшив глас, който пожелаваше на него и на Скарпета „весела Коледа-Додида“ — поздравление, изпълнено с намеци за сексуално насилие и за онова, което предстоеше. Скарпета щеше да бъде линчувана, а Бентън можеше да си го навре отзад или нещо такова. Той си представяше радостта на Жан-Батист Шандон. Картичката вероятно бе негова идея, първата подигравка, която скоро щеше да бъде последвана от втора: пакет от „ФедЕкс“, съдържащ бомба. И то не обикновена бомба. Имейлите на Марино я описваха като „миризлива бомба, която би могла да отнесе пръстите на докторката или дори да я ослепи“.
— Да, абсурдно е ФБР да не може да сложи такова нещо — мърмореше О’Дел. — Проклета видеостена като тази в КИЦ. Имаме нужда от помещение, десет пъти по-голямо от конферентна зала, защото това не е дърво от решения, а цяла проклета гора от решения.
— Ще го изкарам на един екран — каза Стокман. — Шейсетинчов е, също колкото онези мицубишита в КИЦ.
— Не бих казал.
— Е, горе-долу.
— Няма да стане. Ще ни трябва цял киноекран.
— Стига си мрънкал и го покажи на стената да го видим.
— Просто казвам, че е толкова сложно, че ще ни трябва поне двуетажна стена. Как да покажа всичко това на един плосък екран? Ще трябва да го смаля до вестникарски шрифт.
О’Дел и Стокман бяха работили заедно толкова дълго, че се дърлеха като отдавна женена двойка. През последните няколко месеца двамата се занимаваха с банковите обири по така наречения „модел на Бабето и Клайд“ съвместно с други специализирани отряди в други офиси на ФБР, най-вече в Маями, Ню Йорк и Детройт. Бюрото бе успяло да скрие от медиите поредицата обири и теориите си за тях, беше го направило умишлено и имаше добра причина за това. Подозираха, че бандитите са пионки в нещо много по-голямо и по-опасно. Те бяха риби лоцмани, дребни хищници, съпровождащи акулите.
Бюрото искаше акулите, а Бентън бе убеден, че знае от какъв вид и род са те. Френски акули. Акули Шандон. Въпросът обаче беше какви имена използват в момента и как да бъдат открити. Къде беше Жан-Батист Шандон? Той беше голямата бяла акула, босът, поквареният шеф на онова, което бе останало от известната престъпна фамилия. Бащата, мосю Шандон, се наслаждаваше на пенсията си в затвора със строг режим „Санте“ край Париж. Братът на Жан-Батист и пръв наследник бе мъртъв. Жан-Батист не бе подготвен за ролята на лидер, но бе мотивиран, подхранван от жестоки фантазии и натрапчиви сексуални мисли, и жадуваше за мъст. Би могъл да се контролира известно време, да сдържа истинските си наклонности, преди крехката опаковка да се разкъса, оголвайки неврони и нерви, възел от туптящи импулси, способни на убийствена жажда и гняв и на жестоки игри, по-взривоопасни от всяка бомба, обезвреждана някога от сапьорите на техния полигон. Жан-Батист трябваше да бъде обезвреден. И това трябваше да стане веднага.
Бентън бе сигурен, че именно Жан-Батист е пратил пакета бомба. Той стоеше зад него. Вероятно сам го бе изработил. Може би бе наблюдавал доставянето му предната вечер. Искаше да осакати Скарпета физически и психически. Бентън си представи как Жан-Батист стои пред сградата им, някъде в мрака, и гледа, чака Скарпета да се прибере от Си Ен Ен. Представи си как тя върви неохотно с Карли Криспин, минава покрай бездомника, омотан в няколко ката дрехи и завит с одеяло, на пейката близо до площад „Колумб“. Още първия път, когато Скарпета спомена за него, при разговора им с Лобо в колата на Марино, Бентън бе изпитал безпокойство. Някакво тревожно чувство се бе размърдало в стомаха му. И бе продължило да го човърка, колкото повече си мислеше за това. Който и да стоеше зад бомбата, целта му бе Скарпета или Бентън, или и двамата, и този някой трудно би устоял на изкушението да наблюдава последната й нощ.
Да осакати нея или Бентън. Който и да бе станал жертва, и двамата щяха да бъдат наранени, съсипани, може би не мъртви, но по-зле от мъртви. Жан-Батист би трябвало да е знаел, че Бентън е в Ню Йорк, че снощи си е бил вкъщи и е чакал жена си да се прибере от Си Ен Ен. Жан-Батист бе знаел всичко, което му е необходимо, знаел беше какво има между Скарпета и Бентън. Знаел беше, защото самият той го нямаше и никога не го бе имал. Никой не разбираше самотата по-добре от Жан-Батист, и точно защото познаваше добре адската изолация, той разбираше и нейната противоположност. Мрак и светлина. Любов и омраза. Съзидание и унищожение. Всеки две противоположности са близко свързани. Бентън трябваше да го открие. Трябваше да го спре.