— Скоро трябва да решим кога ще се приберем у дома. — Бентън бе минал на темата за празниците и за живота в Масачузетс, който изглеждаше все по-далечен. — Джъстин се чуди дали да украси къщата, може би да окачи няколко наниза бели лампички по дърветата.
— Добра идея. Така ще изглежда, че има някой вкъщи — каза Скарпета, докато преглеждаше имейлите. — Ще държи крадците надалеч, а както чувам, напоследък имало бум на кражбите. Да сложим лампички. По чемширите, а може би и от двете страни на входната врата и в градината.
— Значи да разбирам, че всичко друго отпада?
— Положението тук е такова, че нямам представа къде ще съм след седмица — каза тя. — Имам много лош случай, всички са се хванали за гушите.
— Отбелязвам си го. Лампички за прогонване на крадците. За останалото хич да не си правим труда.
— Ще взема няколко амарилиса за апартамента и може би малка елхичка с корен, за да я засадим после — каза тя. — И се надявам да успеем да се приберем у дома за няколко дни, ако искаш.
— И аз не знам какво искам. Може би просто трябва да планираме да останем тук. Тогава въпросът отпада. Какво ще кажеш? Съгласна ли си? Да го смятам ли за решено? Ще си спретнем вечеря или нещо такова. С Джейми и Луси. И с Марино, предполагам.
— Предполагаш?
— Разбира се. Ако ти искаш.
Бентън никога не би казал, че иска Марино да дойде. Не го искаше. Нямаше смисъл да се преструва.
— Дадено — каза тя, макар идеята да не й харесваше особено. — Ще останем в Ню Йорк. — Сега, когато вече го бяха решили, усети, че я обземат съжаления.
Помисли си за тяхната двуетажна къща в стил бунгало, построена през 1910-а, простичка хармония от дърво, гипс и камък, която ежедневно й напомняше колко обожава Франк Лойд Райт. За миг изпита тъга по голямата си кухня с уреди от неръждаема стомана. Липсваше й голямата спалня с дълбоко разположените тавански прозорци и тухлената камина.
— Тук или у дома, няма значение — добави тя. — Стига да сме заедно.
— Чакай да те питам нещо — каза Бентън. — Да си получавала някакви необичайни послания, като например поздравителна картичка, може би нещо пратено до службата ти в Масачузетс или тук в Ню Йорк, или в Си Ен Ен?
— Поздравителна картичка ли? От някой конкретен човек ли имаш предвид?
— Просто се чудех дали не си получила нещо необичайно.
— Повечето неща, които получавам от непознати — имейли, електронни картички и така нататък — са адресирани до Си Ен Ен и за щастие други хора се занимават с тях.
— Нямам предвид точно писма от почитатели. Говоря за нещо като говореща или пееща картичка. Не електронна. Истинска — каза той.
— Май имаш някого предвид.
— Просто питам. — Имаше някого предвид. Пациент. Може би дракона, който трябваше да убие.
— Не — каза тя, докато отваряше един имейл от шефа. Добре. Той беше в офиса си и щеше да остане там до пет.
— Не се налага да го обсъждаме. — Тоест Бентън не искаше да го обсъжда. — Обади ми се, когато си готова за тръгване, и ще се срещнем отпред.
Бентън надяна памучни лабораторни ръкавици и извади от найлоновия плик за улики една торбичка на „ФедЕкс“ и една коледна картичка.
Смущаваше го фактът, че неприличното поздравление бе пратено до него на този адрес, в „Белвю“. Откъде можеше да знае Доди Ходж, която бе изписана от „Маклийн“ преди пет дни, че Бентън в момента се намира в „Белвю“? Откъде можеше да има и най-малка представа за местонахождението му? Бе превъртял в ума си множество варианти, цял ден си блъскаше главата над тях — призракът на Доди бе накарал ченгето в него да надделее над психолога.
Предполагаше, че е възможно тя да е видяла телевизионната реклама за гостуването на Скарпета в „Докладът на Криспин“ тази вечер и да е решила, че Бентън ще придружи жена си, особено като се имат предвид предстоящите празници. После би могла да стигне до заключението, че щом Бентън е в града, ще се отбие в „Белвю“, най-малкото, за да си провери пощата. Беше възможно също така психическото й състояние да е започнало да се влошава, след като се е прибрала вкъщи, безсънието й да се е усилило, или пък просто да не получава дозата от радостни емоции, за които копнее. Но нито едно от обясненията, които му идваха наум, не бе задоволително и с всеки изминал час той ставаше все по-неспокоен и бдителен вместо обратното. Тревожеше се, че тази постъпка на Доди не отговаря на характера й, не е нещо, което той би предвидил, и че тя може да не е действала сама. Тревожеше се и за себе си. Изглежда, Доди бе пробудила у него определени склонности и поведение, което не подобаваше на професията му. А напоследък той и без това не беше съвсем на себе си.