— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти разкрия моите чувства към Уорнър Ейджи, с когото съм се срещал повече, отколкото бих искал?
— Давай.
— Това винаги е ставало на професионални събирания, където той се е опитвал да ми се подмазва или пък да ме омаловажава.
— То пък голямата изненада!
— Нека просто забравим какво е причинил на теб — продължи доктор Кларк.
— Никога. Трябва да го тикнат в затвора заради това.
— А може би трябва да се пържи в ада. Той е ужасна личност. Как ти се нрави това откровение? — попита доктор Кларк. — Все пак си има някакво предимство да си стар и болен и всеки ден да се чудиш дали днес ще е по-зле или може би мъничко по-добре. Може би няма да падна или да разлея кафето по ризата си. По миналата вечер щраках по каналите и го видях. Не можах да се сдържа. Трябваше да гледам. Той дуднеше до безкрай, бълваше какви ли не глупости за Хана Стар. Това е случай, по който не само няма съдебно решение, но и жената дори не е намерена жива или мъртва, а той спекулира за всички ужасни неща, които може да й е причинил някой сериен убиец. Надут стар глупак. Изненадан съм, че ФБР не е намерило някакъв дискретен начин да си осигури мълчанието му. Той е едно голямо неудобство и силно влошава имиджа на Отдела по поведенчески анализ.
— Той никога не е бил свързан с ОПА, нито пък с Отдела по поведенчески науки, когато аз го оглавявах — каза Бентън. — Това е част от митовете, които сам разпространява. Никога не е бил във ФБР.
— Но ти си бил. А сега не си.
— Прав си. Не съм.
— И така, ще обобщя нещата, а после наистина трябва да тръгвам, иначе ще пропусна много важна среща — каза доктор Кларк. — От офиса на детройтския окръжен прокурор са те помолили да направиш психологическа оценка на тази обвиняема, Доди Ходж. Това обаче не ти дава правото да я разследваш за други предполагаеми престъпления.
— Да, не ми го дава.
— Получаването на пееща коледна картичка също не ти дава такова право.
— Да. Само че това не е просто пееща картичка, а завоалирана заплаха. — Бентън не смяташе да отстъпва по този въпрос.
— Зависи от гледната точка. Това е като да се опитваш да докажеш, че едно петно на Роршах е смачкана буболечка или пеперуда. Кое от двете? Някои биха казали, че възприемането на картичката като завоалирана заплаха е регресия в мисленето ти и ясно доказателство, че дългите години в служба на закона, през които си бил изложен на насилие и душевни травми, са довели до прекомерно закрилническо отношение към хората, които обичаш, и скрит всепроникващ страх, че си преследван от злодеи. Ако си прекалено настоятелен, рискуваш да изкарат самия теб с умствено разстройство.
— Ще пазя разстроените си мисли за себе си — рече Бентън. — Няма да подхвърлям забележки, че определени хора са непоправими и са истинска напаст.
— Добра идея. Не на нас се пада да решаваме кой е непоправим и истинска напаст.
— Дори да знаем, че е вярно.
— Ние знаем много неща — каза доктор Кларк. — И доста от тях ми се иска да не ги знам. Занимавам се с това дълго отпреди да се появи думата „профайлър“, от времето, когато ФБР още бе въоръжено с автомати и бе много по-настървено да издири комунистите, отколкото така наречените серийни убийци. Да не мислиш, че обичам всичките си пациенти? — Стана от стола, опирайки се на подлакътниците. — Да не мислиш, че обичам този, с когото прекарах няколко часа днес? Милият Теди, който решил, че е разумно и полезно да налее бензин във вагината на деветгодишно момиченце. За да не забременее, след като я изнасилил, както ми обясни дълбокомислено. Дали носи отговорност, а? Дали един нелекуван шизофреник, самият той жертва на многократно сексуално насилие и мъчения в детска възраст, може да бъде обвиняван? Заслужава ли смъртоносна инжекция, разстрел, електрически стол?
— Да обвиняваш някого и да го държиш отговорен са две различни неща — каза Бентън и в този момент телефонът му зазвъня.
Той вдигна с надеждата, че се обажда Скарпета.
— Отпред съм — прозвуча гласът й в ухото му.
— Отпред ли? — разтревожи се той. — Пред „Белвю“?
— Дойдох пеш.
— Божичко! Добре. Почакай във фоайето. Не стой отвън. Влез във фоайето, ей сега идвам.
— Нещо не е наред ли?
— Вън е студено и гадно. Ей сега идвам — повтори той и стана от бюрото си.
— Пожелай ми късмет. Тръгвам към тенис клуба. — Доктор Кларк спря на вратата, вече с палто и шапка и преметнал чантата си през рамо. Приличаше на портрет на крехък стар психолог от Норман Рокуел.