— Моето мнение е, че тя не е била жива снощи. — Гласът на Скарпета бе съвсем спокоен, сякаш казаното от нея не би следвало да изненадва никого.
— Тогава какво гледахме току-що? — попита намръщено Бонел. — Самозванка? Някоя друга, която влиза в сградата, облечена с нейното палто? Някоя, която има ключове?
— Кей, просто за да сме наясно: сега, след като изгледа клиповете, пак ли си на същото мнение? — попита Бъргър.
— Мнението ми се базира на аутопсията, която извърших, а не на видеозаписите — отвърна Скарпета. — А състоянието на тялото, особено вкочаняването и трупните петна, сочат време на смъртта много преди вчера вечерта. По-точно във вторник.
— Вторник? — Марино беше изумен. — Тоест онзи ден?
— Мнението ми е, че тя е получила раната на главата си по някое време във вторник, вероятно следобед, няколко часа след като е яла салата с пилешко — каза Скарпета. — Съдържанието на стомаха й се състои от частично смлени домати, маруля и пилешко. След като са я ударили по главата, храносмилането трябва да е спряло, така че храната е останала несмляна, докато тя е умирала, което според мен е отнело известно време, може би няколко часа, ако се съди по реакцията на тялото й към травмата.
— В хладилника има маруля и домати — каза Марино. — Така че може да е яла за последно в апартамента си. Сигурна ли си, че това не е било снощи, когато, изглежда, си е била вкъщи за около час? В този интервал, който видяхме току-що на видеоклипа?
— Би било логично — каза Бонел. — Хапнала е, а после, да речем в девет или десет, е била навън и са я нападнали.
— Не, не е логично. Това, което видях при аутопсията, показва, че не е била жива снощи, а много вероятно и през целия вчерашен ден. — Скарпета говореше все така спокойно.
Тя почти никога не бе нервна или рязка и никога не се правеше на всезнаеща, макар че имаше пълното право да се държи както си поиска. След всичките години, през които бе работил с нея в един или друг град — а това обхващаше по-голямата част от кариерата му — Марино знаеше от опит, че ако един труп й говори нещо, то е вярно. Но му бе трудно да приеме сегашното й твърдение. В него просто нямаше никакъв смисъл.
— Добре. Имаме да обсъдим много неща — каза Бъргър. — Да караме едно по едно. Нека първо се съсредоточим върху това, което видяхме на видеоклиповете. Да предположим, че фигурата със зеленото палто не е самозванка, а е истинската Тони Дериън, и че тя е пратила есемеса до майка си.
Бъргър не вярваше на казаното от Скарпета. Мислеше си, че тя греши, и колкото и невероятно да бе, Марино също се съмняваше. Хрумна му, че може би Скарпета е започнала сама да вярва в легендата за себе си, решила е, че може да стигне до отговора на всичко и че никога не допуска грешки. Каква беше онази фраза, която Си Ен Ен използваше непрекъснато? Онова преувеличено описание на способността й да разкрива престъпления? „Факторът Скарпета“. „Мамка му“, помисли си. Много пъти бе виждал такива неща: как хората започват да вярват на собствената си реклама и престават да вършат истинска работа, а после се издънват и стават за смях.
— Въпросът е — продължи Бъргър — къде е била Тони, след като е излязла от сградата?
— Не е била на работа — каза Марино, като се мъчеше да си спомни дали Скарпета някога е допускала грешка, която би могла да я дискредитира като експерт и да провали дело в съдебната зала.
Не можеше да се сети за такъв случай. Но пък тя едва напоследък бе станала известна и бе започнала да се появява по телевизията.
— Да започнем с работното й място, „Хай Ролър Лейнс“. — Гласът на Бъргър ехтеше по високоговорителя. — Марино, да започнем с теб и детектив Бонел.
Марино бе разочарован, когато Бонел стана и се премести от другата страна на бюрото. Направи й жест, сякаш пие: дали не би извадила диетичните коли? Докато я гледаше, изпитваше особено чувство: забелязваше руменината по бузите й, блясъка в очите й, енергията й. Макар че вече не бе до него, още чувстваше допира й до ръката си, твърдата й заобленост, тежестта й, облегната на него. Представяше си я как изглежда, каква би била на пипане и вниманието му бе тъй изострено, както отдавна не му се бе случвало. Тя сигурно знаеше какво прави, когато се отъркваше в него.
— Първо нека ви опиша заведението, защото то не е обикновен боулинг клуб — каза той.
— Прилича по-скоро на бар във Вегас — обади се Бонел и отвори хартиената торба, за да извади две диетични коли. Подаде му едната и очите й за миг срещнаха неговите. Сякаш проблеснаха искрици.