— Така е — каза Марино, докато отваряше кутията. Диетичната кола пръсна и закапа по бюрото му. Той забърса поразията с няколко листа, а после изтри длани в панталоните си. — Определено е тежкарско място. Неонови лампи, киноекрани, кожени дивани и лъскав салон с голям огледален бар. Двайсет и няколко писти за боулинг, маси за билярд, шибани изисквания към облеклото. Не можеш да влезеш там, ако изглеждаш като скитник.
През юни бе завел Джорджия Бакарди в „Хай Ролър Лейнс“, за да отпразнуват шест месеца, откакто са заедно. Едва ли щяха да празнуват кръгла година. За последно се бяха видели през първия уикенд на месеца, тя не искаше да правят секс и по десет различни начина му каза едно и също, което беше: „дума да не става“. Не се чувствала добре, била много уморена, работата й в балтиморското полицейско управление била също толкова важна като неговата, обливали я горещи вълни, той имал други жени в живота си и вече й било дошло до гуша от това. Бъргър, Скарпета и дори Луси. Като включим и Бакарди, жените в живота му ставаха четири, а за последен път бе правил секс на 7-и ноември, преди почти шест проклети седмици.
— Мястото е хубаво, а също и жените, които те обслужват, докато играеш — продължи той. — Много от тях се опитват да пробият в шоубизнеса или да си намерят работа като модели. Клиентелата е наистина изтънчена, има снимки на известни личности дори в тоалетната, или поне в мъжката. Ти видя ли такива в женската? — обърна се той към Бонел.
Тя сви рамене и свали сакото си, за в случай, че е имал някакви съмнения какво се крие отдолу. Марино се втренчи. Открито се зазяпа.
— В мъжката има снимка на Хап Джъд — добави той, защото знаеше, че Бъргър ще се заинтересува. — Очевидно това не е най-почетното място, да те сложат на стената над писоара.
— Знаеш ли кога е сниман и дали ходи често там? — попита Бъргър.
— Ходят, и той, и много други звезди, които живеят в града или пък са дошли тук да снимат филм или знам ли за какво — каза Марино. — Отвътре „Хай Ролър Лейнс“ прилича на ресторант за бира-скара. Има снимки на известни личности навсякъде. Снимката на Хап Джъд е направена може би миналото лято. Никой от хората, с които говорих, не успя да си спомни точно. Посещавал е заведението, но не е от постоянните клиенти.
— Какво ги привлича там? — попита Бъргър. — Не знаех, че боулингът е толкова популярен сред знаменитостите.
— Никога ли не си чувала за „Боулинг със звездите“? — попита Марино.
— Не.
— Много известни хора играят боулинг, но „Хай Ролър Лейнс“ е също и популярно свърталище — каза Марино. Мислите му се влачеха мудно, сякаш цялата кръв се бе оттекла от главата му и се бе насочила към по-долните части на тялото. — Собственикът е някакъв, дето има ресторанти, игрални заведения и развлекателни центрове в Атлантик Сити, Индиана, Южна Флорида, Детройт, Луизиана. Казва се Фреди Маестро и е стар като Матусаил. На всички снимки знаменитостите са с него, така че сигурно прекарва много време в града.
Откъсна очи от Бонел, за да може да се съсредоточи, и продължи:
— Искам да кажа, никога не знаеш кого ще срещнеш там. За жена като Тони Дериън това може да е било част от чара на работата. Тя се е опитвала да натрупа пари, а на онова място бакшишите си ги бива, освен това е търсела да установи връзки, да се сприятели с някого. Нейната смяна е в праймтайма, както го наричам аз. Вечерна, започва около шест и свършва в два през нощта, когато затварят. От четвъртък до неделя. Ходела е на работа пеш или с такси, не е имала собствена кола.
Отпи глътка от диетичната кола, вперил поглед в бялата дъска до вратата. Ах, тази Бъргър с нейните бели дъски! На тях всичко се отбелязваше с определен цвят: случаите, готови за съда, със зелено; тези, които още не са готови, със синьо; датите на делата с червено; кой приема сигналите за сексуални престъпления — с черно. Беше безопасно да се взира в бялата дъска. Така можеше да мисли по-добре.
— За какво точно сприятеляване говорим? — попита Бъргър.
— Предполагам, че в такова класно заведение можеш да намериш каквото си поискаш — каза Марино.
— Може би е попаднала на погрешния човек.
— Или пък „Хай Ролър Лейнс“ няма нищо общо. — Бонел вярваше в това, което казва, и вероятно затова не се интересуваше особено от снимките, нито какво са давали по огромните екрани над пистите, нито пък кои богати и известни хора са били там.
Тя бе убедена, че убийството на Тони Дериън е случайно, че е станала жертва на хищник, на сериен убиец, излязъл на лов. Може и да е била облечена за тичане, но не се е занимавала с това, когато е попаднала на неподходящото място в неподходящото време. Бе казала на Марино, че нещата ще му се изяснят, когато чуе обаждането на свидетеля до номер 911.