— Не е като нас. Би могла да купи тази къща и пак ще й останат много.
— Коя е тя, по дяволите?
— Луси Фаринели. — Ейджи намери друга снимка, на която Луси бе в подземния гараж на Стар, седнала зад волана на един „Дюзенберг“: изглеждаше решена да хване цаката на безценната кола. Всъщност не би се поколебала да я подкара и вероятно го бе направила в онзи ден или в някой друг, когато бе ходила в счетоводната кантора „Стар“ да си преброи парите.
Ейджи не знаеше дали е така. С Луси не се бяха засичали в къщата, по простата причина, че той бе последният човек, когото биха поканили да я забавлява. Ако не друго, тя щеше да го помни от Куантико, където още като гимназиален вундеркинд бе помагала за разработката и програмирането на Интелигентната криминална мрежа, която Бюрото наричаше просто ИКМ.
— Добре де, знам коя е. — Карли бе заинтригувана, щом осъзна връзката на Луси със Скарпета и особено с Бентън Уесли, който бе висок и красив, с лице като изсечено от гранит; или по нейните думи: „Моделът за онзи актьор от «Мълчанието на агнетата», как му беше името, дето играеше Крофърд?“.
— Дрън-дрън. Бентън даже не беше в Куантико, когато снимаха филма. Работеше по някакъв случай навън. Дори самият той ще ти го каже, макар че е надменен копелдак — отвърна Ейджи с нещо повече от обикновен гняв. Други чувства също се размърдваха в него.
— Значи ги познаваш? — Тя бе впечатлена.
— Цялата шайка. Аз ги познавам, но те в най-добрия случай ме знаят само по име. Не съм приятел с тях. Е, с изключение на Бентън. Той ме познава доста отблизо. Знаеш как е, животът и неговите объркани взаимовръзки. Бентън чука Кей. Кей обича Луси. Бентън урежда Луси със стаж във ФБР. Уорнър е преебан.
— Защо да си преебан?
— Какво представлява изкуственият интелект?
— Заместник на истинския — отсече тя.
— Разбираш ли, на човек не му е лесно, когато носи такова нещо. — Той докосна слуховия си апарат.
— Изглежда, ме чуваш достатъчно добре, така че нямам представа за какво говориш.
— Достатъчно е да кажа, че можеха да ми възложат някои задачи, да ми дадат някои възможности, ако не се бе появила компютърна система, която да ги върши.
Може би беше заради виното — отлично бордо — но той започна да разправя на Карли за неблагодарната си и несправедлива кариера и колко тежко му се е отразила, за хората с техните проблеми и за ченгетата с техните стресове и травми. И за онези, които са най-зле — агентите, на които не им се позволява да имат проблеми, как не им се позволява да са хора, как за тях ФБР винаги е на първо място и затова ги карат да си изливат душата пред назначени от Бюрото психолози. Как трябва да ги дундуркаш, да ги държиш за ръчичка и да избягваш да ги питаш за криминални случаи — или даже изобщо да не ги питаш, ако случаите са сензационни. Илюстрира думите си с пример от Академията на ФБР в Куантико, Вирджиния, през 1985-а, когато един заместник-директор, Пруит, му бе казал, че е невъзможно глух човек да влиза в затвор с максимална сигурност и да провежда разпити.
Имаше нескрити рискове в това да използваш съдебен психиатър, който носи слухов апарат и чете по устните. Бюрото не смяташе да използва човек, който би могъл да разбере грешно казаното от насилниците или постоянно да ги моли да повтарят. А какво щеше да стане, ако те го разберяха погрешно? Ако изтълкуваха невярно някой негов жест, начина, по който си кръстосва краката или си накланя главата? Ами ако на някой параноичен шизофреник, който току-що е разчленил жена и й е избол очите, не му хареса как Ейджи се взира в устните му?
В онзи момент Ейджи бе разбрал какво представлява той за ФБР — сега и завинаги. Сакат човек. Дефектен човек. Недостатъчно внушителен човек. Тук не ставаше дума за способността му да анализира маниаците и убийците. Ставаше дума за облика му, за начина, по който представя всемогъщото Бюро. Ставаше дума за това, че е неудобен. Бе отвърнал на Пруит, че разбира неговата позиция и че ще направи всичко, от което ФБР се нуждае. Трябваше или да им играе по свирката, или да се откаже, а той открай време бе копнял да се примъкне към огъня на ФБР — още откакто бе хилав малчуган, който си играеше на стражари и апаши, на армията и Ал Капоне, и стреляше с тапешник, почти без да чува гърмежа му.
Пруит му каза, че Бюрото може да го използва за вътрешна работа. За критични инциденти, управление на стреса, в Отдела за грижи за агентите под прикритие — в общи линии психологически услуги за служителите на реда и най-вече за агентите, връщащи се от дълбоко прикритие. В групата пациенти бяха включени и специалните агенти по надзора, профайлърите. Тъй като Отделът по поведенчески науки бе сравнително нов, Бюрото бе сериозно загрижено дали стресът, на който се подлагат непрекъснато профайлърите, не се отразява на способността им да събират информация и на оперативната им ефективност. В този момент от донякъде едностранния диалог Ейджи попита Пруит дали ФБР се е замисляло да направи документална психологическа оценка на самите престъпници, защото той би могъл да помогне в това. Ако му дадяха достъп до необработените данни, като например записи от разпити, мнения на психолози, снимки от местопрестъплението и аутопсията, пълната документация по случаите, която да проучи и анализира, би могъл да създаде значима база данни и да се превърне в онзи ценен ресурс, който би трябвало да бъде.