Разбира се, с удоволствие щял да се появява в ефир с нея винаги когато тя пожелае. Това щяло да е нещо ново за него: никога не бил заставал пред камера и не бил давал интервюта. Не каза, че е защото никога не са му искали, а и тя с нищо не издаде, че знае причината. Карли не беше добър човек, както и той, но се държеше с него достатъчно любезно. Просто се търпяха един друг и бяха навлезли в ритъм, в хармонията на едно професионално съзаклятие, което обаче не се бе превърнало в нищо повече, а и той вече бе приел, че онази нощ с бордото в дома на Стар няма да се повтори.
Фактът, че онова, което бе събрало Ейджи и Карли, се оказа част от едно по-голямо бъдеще, не бе съвпадение, защото той не вярваше в съвпадения. Тя пък не вярваше в свръхсетивни възприятия и полтъргайсти и не бе нито приемащ, нито предаващ телепат — всяка информация, стигаща до нея, бе твърде забулена в сетивен шум. Но Карли вярваше в онова, което притежаваха семейство Стар — особено Хана, дъщерята на Руп — и когато тя изчезна, двамата моментално се възползваха от тази възможност. Това бе случаят, който чакаха. Той им се полагаше по право, принадлежеше им, заради един по-раншен контакт, който според Ейджи не бе случаен, а представляваше предаване на информация от страна на Хана. Беше я срещнал в къщата на баща й и я бе запознал със своите паранормални занимания, а после и с разни хора в страната и в чужбина, за един от които тя се бе омъжила. Не беше изключено Хана да е започнала да праща телепатични сигнали след изчезването си. Не беше изключено скоро и Харви Фоли да му прати нещо. Не мисъл или образ, а съобщение.
Какво да прави с този човек? Ейджи бе страшно нетърпелив и почваше да се дразни. Беше отговорил на имейла на Харви преди час, а още нямаше никаква вест от него. Не можеше да си позволи лукса да чака повече, ако искаше Карли да обяви новината тази вечер, докато при нея е съдебната патоложка, направила аутопсията на Тони. Какъв по-добър момент от това? Би трябвало той да седи там. Само че не бе поканен. Не можеха да го поканят, когато Скарпета участва в шоуто, не му бе позволено да присъства в студиото, нито дори в сградата. Тя отказваше да се явява заедно с него — според Карли не смятала, че заслужава доверие. Може би Ейджи щеше да й даде урок за това кой заслужава доверие и да направи услуга на Карли. Имаше нужда от този транскрибиран текст.
Как да се свърже с Харви по телефона? Как да го въвлече в разговор? Как да изтръгне от него онова, което знае? Замисли се дали да не му прати втори имейл с телефонния си номер и молба да му звънне, но това нямаше да помогне. Единственият начин обаждането да послужи за целите на Ейджи бе Харви да набере започващия с 1–800 номер на уеб базираната телефонна служба за хора с увреден слух, но пък тогава би разбрал, че е подслушван от трето лице, което записва всяка казана от него дума в реално време. Ако наистина бе толкова предпазлив и травматизиран, колкото изглеждаше, не би допуснал подобно нещо.
Ако обаче Ейджи му позвънеше, Харви нямаше да има представа, че думите му се транскрибират — това бе сигурна работа, почти като аудиозапис, но съвсем легално. Ейджи го правеше всеки път, когато говореше с разни източници на информация от името на Карли, и в редките случаи, когато човекът се оплачеше или заявеше, че не е казвал подобно нещо, Карли вадеше транскрибирания текст, който не включваше думите на Ейджи, а само казаното от източника, което бе още по-добре. При положение че въпросите и коментарите на Ейджи не бяха съхранени, Карли можеше да тълкува думите на интервюирания кажи-речи както й е угодно. А и повечето хора просто искаха да са важни. Не ги интересуваше дали ги цитират неправилно, стига тя да не бърка името им или, ако случаят го изисква, да пази анонимността им.
Ейджи нетърпеливо зачука по интервала на лаптопа си, за да го извади от режима на сън и да провери дали няма пристигнали нови имейли в пощенската му кутия в Си Ен Ен. Нищо интересно. Проверяваше на всеки пет минути, но от Харви нямаше отговор. Препрочете по-раншния имейл от Харви.