„Уважаеми д-р Ейджи,
Гледал съм Ви в «Докладът на Криспин», но не Ви пиша, защото искам да се появя в шоуто. Не искам внимание.
Казвам се Харви Фоли. Аз съм свидетел на случая с убитата бегачка, която както видях току-що по новините, е била идентифицирана като Тони Дериън. Рано тази сутрин карах по 110-а улица покрай Сентръл Парк и съм сигурен, че видях как я измъкват от едно жълто такси. Сега вече подозирам, че са измъквали трупа й. Това беше само минути преди да я открият.
Хана Стар също е видяна за последно в жълто такси.
Дадох показания пред полицията, на следователката Л. А. Бонел, и тя ми каза, че не бива да говоря с никого за това, което съм видял. Тъй като Вие сте съдебен психиатър, вярвам, че мога да Ви се доверя и че ще използвате информацията ми интелигентно и при най-строга дискретност.
Ясно е, че съм загрижен дали обществото не трябва да бъде предупредено, обаче не мисля, че на мен се пада да го сторя, а и без това не мога да го направя, без да си навлека неприятности с полицията. Но няма да си простя, ако някой друг бъде наранен или убит. Вече се чувствам виновен, че не спрях, а продължих с колата. Трябваше да спра и да проверя какво й е. Сигурно е било прекалено късно, но пък ако не е било? Много съм разстроен заради това. Не знам дали приемате частни пациенти, но може би рано или късно ще имам нужда да поговоря с някого.
Моля Ви да постъпите с информацията както сметнете за правилно, но не разкривайте, че е дошла от мен.“
Ейджи цъкна върху папката за изпратени писма и намери имейла, който бе написал преди четирийсет и шест минути в отговор на този. Прегледа го отново, като се чудеше дали нещо в него не е обезкуражило Харви да му отговори:
„Харви,
Моля те, дай ми телефонен номер, на който мога да се свържа с теб, и ще поговорим спокойно и разсъдливо върху това. Междувременно настоятелно те съветвам да не го обсъждаш с никой друг.“
Поздрави: д-р Уорнър Ейджи
Харви не бе отговорил, защото не искаше Ейджи да му се обажда. Вероятно там беше работата. Полицията му бе казала да не говори и той се страхуваше да разкрие нещо повече от онова, което бе издал досега. Вероятно вече съжаляваше, че се е свързал с Ейджи, или просто не си бе проверявал имейла през последния час. Ейджи не успя да намери в указателя телефон на името на Харви Фоли, бе попаднал на един в интернет, но той не работеше. Харви можеше поне да му благодари или най-малкото да покаже, че е получил имейла му. Явно го пренебрегваше. Не бе изключено да се свърже с някой друг. Ако не умееше да обуздава импулсите си, току-виж разкрил ценната информация на другиго и Ейджи пак щеше да остане с пръст в уста.
Насочи дистанционното към телевизора и натисна бутона за включване. Екранът светна на Си Ен Ен. Пак рекламираха гостуването на Скарпета тази вечер. Ейджи си погледна часовника. Монтирани кадри: Скарпета излиза от служебен бял джип, преметнала през рамо чантата си за изследване на местопрестъпления; Скарпета в бял работен комбинезон, застанала на мобилна платформа — огромен камион с ремарке и пресяващи съоръжения, предназначен за масови бедствия като катастрофи на пътнически самолети; Скарпета в студиото на Си Ен Ен.
— Това, от което се нуждаем, е факторът Скарпета, и за тази цел разполагаме с нашата собствена Д-р Кей Скарпета. Най-добрите съдебномедицински съвети по телевизията тук, по Си Ен Ен. — Стандартната реплика на водещия в последно време, преди плавно да премине към интервю с нея. Тя звучеше в ума на Ейджи, сякаш действително я чуваше, докато седеше в спалнята си и гледаше беззвучната реклама по телевизора. Скарпета и нейният специален фактор спасяват случая от провал. Ейджи гледаше кадри с нея и с Карли, трийсетсекунден клип, рекламиращ тазвечерното шоу — шоу, в което трябваше да гостува той. Карли беше превъртяла на тема рейтинга, бе сигурна, че няма да издрапа до нов сезон, ако нещо не се промени драстично, а ако предаването й бъдеше спряно, какво щеше да прави Ейджи? Той бе свикнал да го издържат други — нисшите смъртни или пък Карли, която не изпитваше към него същото, което той към нея. Ако отрежеха шоуто, отрязваха и него.
Стана от леглото и отиде да си вземе слуховия апарат от плота в банята. Погледна в огледалото брадясалото си лице и оредяващата сива коса. Човекът, отвърнал на погледа му, му се стори хем познат, хем чужд. Хем беше той, хем не беше. Кой си вече ти? Отвори едно чекмедже, видя ножица и бръснач и ги сложи върху малка кърпа, която почваше да мирише на вкиснато. Включи слуховия си апарат и чу звъненето на телефона. Пак някой, който искаше да се оплаче от телевизора. Той намали звука и Си Ен Ен премина от едва доловим бял шум към умерено силен шум, който за хора с нормален слух би бил доста силен и дразнещ. После се върна до леглото да си подготви нещата. Взе два джиесема: единият „Моторола“ с номер от Вашингтон, окръг Колумбия, регистриран на негово име, другият — евтин „Тракфон“ с предплатени минути, който бе купил за петнайсет долара от един магазин за туристи на Таймс Скуеър.