Свърза блутут дистанционното на слуховия си апарат с „Моторолата“ и от лаптопа влезе в уеб базираната служба за транскрибиране на разговори. Цъкна на „Входящи разговори“ в горната част на екрана и въведе вашингтонския си номер. На евтиния телефон набра започващия с 1–800 номер на службата, а след като го подканиха да въведе десетцифрения номер, на който иска да се обади — и вашингтонския си номер, последван от знака „диез“.
„Тракфонът“ в дясната му ръка се свърза с „Моторолата“ в лявата и тя иззвъня. Той натисна бутона за приемане и я поднесе към лявото си ухо.
— Ало? — каза с нормалния си дълбок глас, едновременно приятен и насърчителен.
— Обажда се Харви. — Нервен тенор, глас на млад и много разстроен човек. — Сам ли сте?
— Да, сам съм. Как се чувствате? Струвате ми се неспокоен — каза Ейджи.
— Иска ми се да не го бях видял. — Тенорът се запъна, сякаш аха-аха да заплаче. — Разбирате ли? Не съм искал да виждам подобно нещо, да се замесвам. Трябваше да спра колата. Трябваше да се опитам да помогна. Ами ако тя още е била жива, когато видях да я извличат от жълтото такси?
— Кажете ми точно какво видяхте.
Ейджи говореше разумно, разсъдливо, с лекота влязъл в ролята си на психиатър, като сменяше телефоните на лявото си ухо, а разговорът му със самия себе си се записваше в реално време от някакъв човек, когото не познаваше и с когото никога не бе говорил, идентифициран само като оператор 5622. Плътен черен текст се появяваше в прозореца на уеб браузъра върху компютърния екран, докато Ейджи говореше с два различни гласа по два различни телефона, вмъквайки неясно мърморене и шумове като от лоша връзка, а в същото време операторът записваше само фалшивия диалог на Харви Фоли.
„… Когато говорих със следователката, тя спомена нещо, че полицията знаела, че Хана Стар е мъртва, защото открили разложена коса. (неясно) Къде ли? Ами, тя… тя следователката не каза. Може би вече знаят за някакъв таксиметров шофьор, защото са видели Хана да влиза в такси? Може би знаят много неща, които не са разкрили заради последиците, защото ще е лошо за града. Да, точно така. Заради пари. (неясно) Но ако косата на Хана е открита в такси и никой не е съобщил за това (неясно) лошо, много лошо. (неясно) Вижте, връзката се губи. (неясно) А и без това не бива да говоря. Наистина съм уплашен. Трябва да затварям.“
Уорнър Ейджи прекъсна разговора, маркира текста, копира го и го пейстна в един документ на „Уърд“. Прикачи файла към имейл, който щеше да пристигне на айфона на Карли след секунди:
„Карли,
Пращам ти приложен транскрибирания текст на това, което току-що ми каза един свидетел по телефона. Както обикновено, не е за публикация или излъчване, защото трябва да пазя в тайна самоличността на източника си. Но предлагам текста като доказателство в случай, че някой задава въпроси.“
Натисна бутона „Изпрати“.
Студиото на „Докладът на Криспин“ навяваше мисли за черна дупка. Черни акустични плочки, черна маса и черни столове върху черен под, а над тях релси с боядисани в черно прожектори. Скарпета предполагаше, че това би трябвало да подчертава сериозността на новините и да вдъхва чувство за реална драма, което бе характерният за Си Ен Ен стил и точно нещото, което Карли Криспин не предлагаше.
— ДНК-то не е сребърен куршум — каза Скарпета в ефир. — Понякога изобщо не носи практическа полза.
— Шокирана съм. — Карли, облечена в яркорозово, което никак не отиваше на медночервената й коса, тази вечер бе необичайно оживена. — Най-почитаното име в съдебната медицина не вярва, че ДНК-то носи практическа полза.
— Не казах това, Карли. Изтъкнах същото, което твърдя от две десетилетия: че ДНК не е единствената улика и не може да замести едно задълбочено разследване.
— Хора, ето, чухте го! — Лицето на Карли, подуто от силикон и парализирано от ботокс, впери поглед в камерата. — ДНК-то не носи практическа полза.
— Повтарям, не казах това.