— Предполагам, искаш да кажеш, че спирате шоуто й — каза Скарпета. — Не е добра новина, особено по това време на годината и при тази икономика. Тя знае ли?
— Още не. Моля те, не го споменавай. Виж, ще говоря направо. — Той се облегна на плота за гримиране и пъхна ръце в джобовете си. — Искаме ти да заемеш мястото й.
— Надявам се, че се шегуваш. Не бих могла да го направя. А и едва ли искате точно това. Аз не съм особено подходяща за този вид театър.
— Права си, театър е. Театър на абсурда — каза Алекс. — Тя го направи такъв. Отне й по-малко от година да го осере отвсякъде. Изобщо не искаме да правиш предаване от същия тип като идиотското шоу на Карли — по дяволите, не! Искаме криминално шоу в същия времеви отрязък, но това е единственото общо между тях. Намислили сме нещо съвсем различно. Всъщност обсъждаме го от известно време и всички сме на едно мнение. Ти трябва да имаш собствено шоу, което напълно да съответства на това коя си и каква си.
— Нещо, което да съответства на това коя съм и каква съм, би било къщичка на брега и хубава книга в събота сутрин, когато наоколо няма никого. Не искам телевизионно шоу. Казах ти, че съм съгласна да помагам само като анализатор — и то само ако това не пречи на истинския ми живот и не вреди на никого.
— Това, което правим, е истинският живот.
— Помниш ли първите ни разговори? — попита Скарпета. — Споразумяхме се, че ще го правя, стига да не пречи на задълженията ми като практикуващ съдебен патолог. След тази вечер вече не може да има никакво съмнение, че пречи.
— Ти четеш блоговете, имейлите. Реакцията, която предизвикваш, е феноменална.
— Не ги чета.
— „Факторът Скарпета“ — каза Бахта. — Страхотно име за новото ти шоу.
— Предлагаш ми именно това, от което искам да се отърва.
— Че защо да се отърваваш? То вече е станало нарицателно, клише.
— Точно такава в никакъв случай не бих искала да стана — каза тя, като се опитваше да не покаже колко е обидена.
— Искам да кажа, че е станало мания. Когато нещо изглежда неразрешимо, хората искат Фактора Скарпета.
— Защото ти сложи началото на тази така наречена мания, като накара твоите хора да го използват в ефир. Да ме представят по този начин. Да представят онова, което имам да кажа, по този начин. Това е смущаващо и подвеждащо.
— Ще ти пратя предложението вкъщи — каза Алекс. — Прегледай го и после ще говорим.
8.
В Ню Джърси светлините трепкаха като милион малки пламъчета, а самолетите приличаха на свръхнови, особено увисналите неподвижно в черното пространство. Илюзия, която напомни на Бентън за онова, което Луси повтаряше непрекъснато: „Когато един самолет изглежда неподвижен, значи или идва право към теб, или се отдалечава от теб. Най-добре разбери кое от двете е вярното, иначе си мъртъв“.
Седнал в любимия си дъбов стол пред прозорците, гледащи към Бродуей, той се приведе напред и прати нов есемес на Скарпета: „Кей, не се прибирай пеш сама. Моля те, обади ми се и ще те посрещна“.
Вече за трети път я търсеше по телефона. Тя не отговаряше, а трябваше да се е прибрала преди час. Искаше му се да грабне обувките и палтото си и да изхвръкне през вратата. Но това нямаше да е умно. Тайм Уорнър Сентър и целият площад „Колумб“ бяха огромни. Бентън едва ли щеше да я намери, а тя щеше да се притесни, когато се прибере и не го завари вкъщи. По-добре да стои тук. Той стана от стола и погледна на юг към централата на Си Ен Ен, металносивите стъклени кули, нашарени с бели светлинки.
Карли Криспин бе излъгала Скарпета и градските власти щяха да побеснеят. Може би Харви Фоли се бе свързал със Си Ен Ен, може би бе решил да се прави на интернет репортер или както там се наричаха хората, които се самоназначаваха за телевизионни журналисти. Или пък някой друг бе обявил, че е видял нещо, че разполага с информация, точно както Бентън се страхуваше и предвиждаше, че ще стане. Но подробностите за разлагащи се косми не биха могли да дойдат от Фоли, освен ако не си ги е измислил, освен ако не бяха опашати лъжи. Че кой би казал такова нещо? Коса от Хана Стар не бе открита никъде.
Позвъни отново на джиесема на Алекс Бахта. Този път продуцентът вдигна.
— Търся Кей. — Бентън дори не си направи труда да поздрави.
— Тръгна си преди няколко минути, излезе с Карли — каза Алекс.
— С Карли ли? — рече озадачено Бентън. — Сигурен ли си?
— Напълно. Тръгваха си по едно и също време и излязоха заедно.