— Знаеш ли накъде се отправиха?
— Струваш ми се притеснен. Всичко наред ли е? Между другото, тази информация за жълтото такси и Хана…
— Не се обаждам за това — сряза го Бентън.
— Е, всички останали за това се обаждат. Идеята не е наша. Карли действа на своя глава и сега ще трябва да защити думите си. Не ме интересува кой й е източникът. Отговорността е нейна.
Бентън крачеше нервно край прозорците. Карли и кариерата й изобщо не го вълнуваха.
— Кей не вдига телефона — каза той.
— Мога да опитам да се свържа с Карли. Проблем ли има?
— Кажи й, че се опитвам да открия Кей и че е най-добре да се качат в някое такси.
— В момента такъв съвет изглежда малко странен, сериозно. Не знам дали аз бих препоръчал да се ползва такси — отвърна Алекс и Бентън се зачуди дали това не е опит за шега.
— Не искам да ходи пеш. Не се опитвам да тревожа никого — каза Бентън.
— Значи се безпокоиш, че онзи убиец може да…
— Не знаеш от какво се безпокоя и не искам да губя време да ти обяснявам. Моля те да се свържеш с Кей.
— Изчакай. Сега ще позвъня на Карли — каза Алекс и Бентън го чу как набира номер на друг телефон и оставя съобщение на гласовата поща на Карли: — … така че ми се обади при първа възможност. Бентън се опитва да се свърже с Кей. Не знам дали си още с нея. Но е спешно. — После се обади пак на Бентън. — Може да са забравили да включат телефоните си след предаването.
— Ето ти номера на портиера в нашата сграда — каза Бентън. — Той може да те свърже с мен, ако разбереш нещо. Ще ти дам и номера на джиесема си.
Искаше му се Алекс да не бе използвал думата „спешно“. Даде му номерата и се зачуди дали да не се обади на Марино, но седна на стола и остави телефона в скута си. Нямаше желание да говори с него или дори да чува пак гласа му тази вечер, но се нуждаеше от неговата помощ. Светлините по високите сгради от другата страна на Хъдсън се отразяваха по края на водата, а по средата реката бе тъмна като бездна, не се виждаше никаква баржа, само пуст студен мрак — същото, което бе почувствал Бентън в гърдите си, когато си помисли за Марино. Не бе сигурен какво да прави, затова известно време просто седеше. Ядосваше го фактът, че когато Скарпета се намираше в опасност, се бе сетил първо за Марино — всички се сещаха първо за него, като че ли той бе предопределен от някаква висша сила да се грижи за нея. Защо? За какво изобщо му бе Марино?
Все още бе изпълнен с неукротим гняв и в такива моменти го усещаше най-силно. Дори по-силно, отколкото по времето на самия инцидент. Тази пролет щяха да станат две години оттогава, от онова насилие, което бе фактически престъпление. Бентън знаеше всичко за станалото, всяка ужасна подробност, беше го приел. Марино пиеше като невидял и хвърляше вината на алкохола и на лекарството за потентност, което бе взимал, или на комбинацията от двете, няма значение. Всички съжаляваха изключително много. Бентън се бе справил със ситуацията елегантно и ловко, и определено хуманно: беше осигурил лечение на Марино, беше му намерил работа. Досега вече би трябвало да го е преодолял. Но не беше. То висеше над него като един от онези самолети, ярко и голямо като планета, неподвижно — и може би се канеше да го връхлети. Той бе психолог, а не проумяваше защо не може да се махне от пътя или защо изобщо се намира в същото въздушно пространство.
— Аз съм — каза Бентън, щом Марино вдигна при първото позвъняване. — Къде си?
— В скапания си апартамент. Искаш ли да ми обясниш какво, по дяволите, се случи току-що? Откъде Карли Криспин извади тези глупости? Чакай само Бъргър да разбере, леле-мале! Тя сега е на хеликоптера и още не знае. Кой, по дяволите, се е свързал с Карли? Не може да е измъкнала тази информация от нищото. Някой трябва да е казал нещо. Откъде, по дяволите, е взела тази снимка на местопрестъплението? Опитвах да се свържа с Бонел, но се включва гласовата поща — то пък голямата изненада. Сигурен съм, че говори по телефона, вероятно с шефа си, защото всички искат да знаят дали в града няма сериен убиец, който кара такси.
Марино явно бе гледал Скарпета в „Докладът на Криспин“. Естествено. Бентън усети, че го пробожда негодувание, което след миг изчезна. Нямаше да си позволи да потъне в тази тъмна яма.
— Не знам какво е станало. Явно някой се е свързал с Карли. Може би Харви Фоли, може би друг. Сигурен ли си, че Бонел не би… — започна Бентън.
— Ебаваш ли се с мен? Да издаде подробности от собственото си дело на Си Ен Ен?
— Не я познавам, а тя се тревожеше дали не трябва да предупредим хората.