— Не мога да си представя, че Кей би пила кафе с нея след всичко, което стана.
— Обади ми се, ако ти трябва нещо друго — каза Марино и затвори.
Бентън позвъни пак на Скарпета. Обаждането бе прехвърлено направо на гласовата поща. Може би Алекс бе прав, че е забравила да си включи телефона и никой не й е напомнил, или може би батерията й беше паднала. Но това не бе характерно за нея, независимо от обяснението. Сигурно бе потънала в мисли. Нямаше навика да остава недостъпна, когато е на път и знае, че я чакат. Алекс също не отговаряше. Бентън се зае да прегледа записа, който бе направил на гостуването на Скарпета в „Доклада на Криспин“ преди час, и в същото време пусна на лаптопа в скута си видеофайл, записан в болница „Маклийн“ в средата на ноември.
— … Онзи ден сутринта четох една статия от доктор Бентън Уесли, съпругът на Кей, който е високоуважаван съдебен психолог… — звучеше задъханият безплътен глас на Доди от плоскоекранния телевизор.
Бентън превъртя напред видеофайла на лаптопа си, докато гледаше Скарпета по телевизора над декоративната камина в стария апартамент на Сентръл Парк Уест. Изглеждаше поразително: хубавото й лице бе младолико за възрастта й, русата й коса, оформена в небрежна прическа, докосваше яката на елегантния й костюм, тъмносин с малко лилаво. Беше нелепо и смущаващо да гледа ту нея, ту записа на Доди Ходж, течащ върху екрана на компютъра в скута му.
— … Можеш да ми разкажеш някоя дреболийка, нали? Ти си почти в същото положение като мен, нали, Бентън? — Едра грозновата жена, старомодно облечена, с прибрана на кок посивяваща коса, а пред нея — „Книгата за чародейства“ с черната си корица с жълти звезди. — Разбира се, не е същото като да имаш филмова звезда в семейството, но все пак си имаш Кей. Надявам се, ще й кажеш, че никога не пропускам да я гледам по Си Ен Ен. Защо не те покажат теб с нея вместо онзи надут боклук Уорнър Ейджи с неговия розов слухов апарат, който се подава иззад ушите му като пиявица?
— Изглежда, не го харесваш. — Доди бе правила подобни забележки и по-рано.
Бентън гледаше на записа собствения си образ: седеше сковано, непроницаемо, облечен в подобаващия за случая тъмен костюм и с вратовръзка. Беше напрегнат и Доди го усещаше. Наслаждаваше се на неговата неловкост и, изглежда, интуитивно долавяше, че темата за Ейджи може да предизвика у Бентън душевни терзания.
— Той имаше своя шанс. — Доди се усмихна, но очите й бяха безизразни.
— За какъв шанс говориш?
— Ние с теб имаме общи познати и той би трябвало да се чувства поласкан…
Навремето Бентън не се бе замислил върху тези думи, защото бе прекалено погълнат от желанието да се махне от стаята за разговори. А сега беше получил коледна картичка и Доди се бе обадила в Си Ен Ен, и той се зачуди какво ли е намеквала с тази забележка. Какви общи познати можеха да имат Бентън и Доди, ако не Уорнър Ейджи, и откъде можеше да го познава тя? Или може би не го познаваше. Може би адвокатът й в Детройт го познаваше. Абсурдното искане Ейджи да бъде специалистът, който да й направи психологическа оценка в „Маклийн“, бе подадено от адвоката й, някой си Лафурш, който говореше бавно, с акцент, и явно обмисляше разговорите предварително. Бентън никога не се бе срещал с него и не знаеше нищо за този човек, но бяха общували доста пъти по телефона. Лафурш го търсеше, за да провери как се справя „нашето момиче“, и се шегуваше, че има клиентка, чиито небивалици ще сложат в малкия си джоб приказката за Джак и бобеното стебло.
— … Жалко, че си толкова банална и груба… — звучеше гласът на Доди от телевизора над камината.
Камерата бе насочена към Скарпета, която разсеяно опипваше наушника си, докато слушаше, а после пак отпусна ръце на масата, със спокойно събрани длани. Човек трябваше да я познава толкова добре като него, за да разпознае този жест. Тя полагаше големи усилия да се овладее. Бентън би трябвало да я предупреди. По дяволите наредбите и конфиденциалността! Устоя на импулса да се втурне навън в мразовитата декемврийска нощ, за да намери жена си. Гледаше и слушаше, и усещаше колко много я обича.
9.
Светлините на площад „Колумб“ изтласкваха мрака навътре в Сентръл Парк. Край входа му се издигаше самотен монументът Мейн с позлатената скулптура на Колумбия Победителката.
Червените будки на празничния пазар бяха затворени — тази година тълпите купувачи бяха намалели значително и около павилиона за вестници нямаше жива душа, дори обичайните ченгета, само един старец с вид на бездомник, увит в няколко ката дрехи, който спеше на дървена пейка. Летящите по улицата таксита нямаха реклами върху осветените си покриви, а дългите редици лимузини пред жилищните сгради и хотелите бяха изчезнали. Накъдето и да погледнеше Скарпета, откриваше признаци за тежките времена — най-тежките, които помнеше. Бе отраснала в бедност в един краен район на Маями, но онова беше различно, защото не се отнасяше за всички. Бедните бяха само те, семейство Скарпета, италиански имигранти, борещи се за оцеляване.