— Бентън, къде си?
Купчина документи лежаха в обичайното му кресло „Морис“ до прозорците, гледащи към светлините на Горен Уест Сайд и Хъдсън. В далечината самолетите приличаха на НЛО-та над грейналите писти на летището „Титърбъро“. Луси вероятно в момента пилотираше хеликоптера си, беше на път към Ню Йорк, към окръг Уестчестър. На Скарпета не й харесваше Луси да лети след мръкване. Ако двигателят й угаснеше, би могла да прибегне към автоматично завъртане на перките, но как ще види къде да кацне? Ами ако двигателят й угаснеше на място, където на километри околовръст има само гора?
— Бентън!!!
Тръгна по коридора към спалнята. Дишаше дълбоко и преглъщаше, опитваше се да забави сърцебиенето си и да успокои стомаха си. Чу пускане на вода в тоалетната.
— Божичко, какво става с телефона ти? — разнесе се гласът на Бентън, а после и самият той се появи на вратата на спалнята. — Получи ли някое от съобщенията ми? Кей? Какво става, по дяволите?
— Не се приближавай — каза тя.
Той още беше с костюма си от прост тъмносин бархет, който не показваше заможност, защото Бентън никога не носеше скъпи дрехи в затвора или в отделите по криминология — внимаваше какво впечатление оставя у затворниците и пациентите. Беше свалил вратовръзката и обувките си, а бялата му риза бе разкопчана на врата и измъкната от панталона. Сребристата му коса изглеждаше така, сякаш е прекарвал пръсти през нея.
— Какво е станало? — попита той, без да помръдва от вратата. — Случило се е нещо. Какво?
— Вземи си обувките и палтото — успя да каже Скарпета. — Не се приближавай. Не знам какво имам по себе си. — Умираше да си изтърка ръцете с разтвор на белина за дезинфекция, да си вземе дълъг горещ душ, да свали слоевете грим и да измие косата си с шампоан.
— Какво е станало? Опитвах да се свържа с теб. — Бентън стоеше на вратата като статуя, с пребледняло лице, а очите му се взираха покрай Скарпета, към входната врата, сякаш се боеше, че още някой е влязъл заедно с нея.
— Трябва да се махнем оттук. — Телевизионният грим, който носеше, бе ужасно лепкав. Можеше да надуши миризмата, или поне така й се струваше. Катран, сяра, молекулите им бяха полепнали по грима й, по спрея й за коса, бяха проникнали дълбоко в носа й. Миризма на огън и сяра, на ад.
— Онази жена, която се обади от Детройт. Опитвах се да се свържа с теб — каза Бентън. — Какво става?
Тя свали палтото и ръкавиците си, пусна ги на пода в коридора и ги изрита настрани, а после каза:
— Трябва да тръгваме. Веднага. Получих подозрителен пакет. В хола е. Вземи топли връхни дрехи и за двама ни. — „Само недей да повръщаш.“
Той изчезна в спалнята и Скарпета го чу как рови в гардероба, закачалките стържеха по пръта. Когато се появи отново, носеше туристически обувки, вълнено палто и скиорско яке, което не бе обличал от толкова отдавна, че на ципа му още имаше прикрепено билетче от лифт. Подаде й якето и двамата забързаха по коридора. Лицето му бе сурово, когато погледна към широко отворената врата, към пакета на „ФедЕкс“ в хола и към купата от цветно стъкло върху ориенталския килим. „Отвори прозорците, за да намалиш налягането и щетите в случай на експлозия. Не, не можеш. Не влизай в хола. Не се приближавай до масичката за кафе. Не се паникьосвай. Напусни апартамента, затвори вратата и не позволявай на други да влизат. Не вдигай шум. Не създавай звукови вълни.“ Затвори внимателно вратата, но не заключи, за да може полицията да влезе. На етажа имаше още два апартамента.
— Попита ли портиера как този пакет се е озовал тук? — попита Бентън. — Аз бях горе през цялата вечер. Не са се обаждали да кажат, че е пристигнало нещо.
— Сетих се едва когато бях вече в асансьора. Не, не съм питала. Усетих странна миризма. — Тя облече скиорското яке и то я погълна цялата, стигаше почти до коленете й. Аспен. Кога бяха ходили там за последно?
— Каква миризма?
— Сладникава, катранена, на развалени яйца, нещо от този род. Не знам. Може да съм си я въобразила. А и разписката, начинът, по който е адресирана. Не трябваше да го качвам вкъщи. Трябваше да го оставя на рецепцията, да накарам Рос да се махне оттам и да държим всички настрани до пристигането на полицията. Боже, колко съм тъпа!